Йожен Сю - Скитникът евреин

— Разпнаха ме диваците от скалистите планини — прекъсна ги Гавриил. — Спаси ме провидението…

— Нямаше ли оръжие? — попита Дагоберт.

— Ние не носим оръжие — усмихна се Гавриил. — И никога не водим със себе си войници.

— Не те ли защитиха хората, които бяха с теб? — попита нетърпеливо Агрикол.

— Бях сам, братко…

— Сам!

— Да, сам. С един водач.

— И ти отиде без оръжие сред диваците? — възкликна Дагоберт, който не можеше да повярва на ушите си.

— Това е възвишено… — отговори Агрикол.

— Вярата не може да се натрапва — поде добродушно Гавриил. — Само чрез убеждение.

— Но когато и това не помага? — попита Агрикол.

— Проповедникът ще умре за вярата и ще оплаче онези, които я отхвърлят. Вярата е благотворна…

Отговорът бе ясен и прост. Дагоберт наблюдаваше Гавриил с изненада и уважение едновременно. Гавриил, без да разбира какво става, се обърна към войника и попита:

— Какво ти стана?

— И питаш! Аз воювам тридесет години и мислех, че съм бил смел, но сега разбирам… Ти…

— Какво толкова съм извършил!

— Славни са твоите рани — старият войник улови ръцете на Гавриил и го загледа възторжено.

— Татко казва истината — добави Агрикол. — Аз уважавам такива свещеници, които обичат ближния и са безстрашни.

— Не ме хвалете толкова — каза Гавриил свенливо.

— Ние не те хвалим напразно. Когато аз влизах в битки, с мен бяха другарите ми, заповядваше ми началникът… И благодарение на това минавах за смелчак. А ти си сто пъти по-смел, защото си бил сам и без оръжие.

— Ти си истински баща! — възкликна ковачът. — Колко е благородна и справедлива твоята оценка!

— Добрината му, братко, преувеличава онова, което съм сторил.

— Юнаци като теб са рядкост — каза войникът.

— Така е — каза и Агрикол — защото ти си знаел, че отиваш на сигурна смърт, самичък, само с кръста в ръка, за да проповядваш любов към ближния сред тия диви племена. Залавят те, измъчват те, а ти очакваш смъртта без да се оплакваш, без омраза и яд, с усмивка на устните. И то сред онези гори, без някой да те знае къде си. Баща ми е напълно прав!

— На всичкото отгоре той го прави доброволно, защото смелостта и раните му няма да сменят антерията му с владишка дреха.

— Ако съм бил достоен — усмихна се Гавриил — наградата ще ме чака горе, на небето.

— Какви добродетели и какво мъжество има в такива хора — каза ковачът. — Каква преданост има в селските свещеници, с които Владиците се държат нечовешки. И те като нас са работници, синове на обикновения народ. Няма да ми възразиш, нали Гавриил, защото и твоето желание беше да получиш малка селска енория, тъй като знаеше какво добро можеш да направиш там…

— Желанието ми не се е променило, но за нещастие… — недовърши Гавриил, сякаш искаше да пропъди тъжните си мисли, но побърза да смени разговора. — Бъдете по-справедливи. Не подценявайте вашето мъжество за сметка на нашето… Вие сте по-смели, защото след едно сражение гледката от клането е ужасна… Нас поне, ако ни убиват, то ние не убиваме…

— Ето го странното… — каза смаяно войникът.

— Какво е то, татко?

— Като слушам Гавриил, си припомням, какво чувствувах по време на войната колкото повече остарявах. Нощем, след някое сражение, докато стоях на пост, сам, през нощта, гледах по земята пет или шест хиляди трупа, много от които бяха мои другари, и тази тъжна картина отнемаше желанието ми да убивам… Толкова много убити хора, казвах си, и защо? А на следващия ден, когато чуех сигнала за сражение, започвах отново да убивам… Когато ръката ми се умореше и започвах да изтривам обляната в кръв сабя в гривата на коня, отново се питах: убивах, убивах, но за какво?

Мисионерът и ковачът се спогледаха при тези думи на войника.

— Всяко великодушно сърце изпитва същото — каза мисионерът — в мига, в който премине жаждата за слава и човек остане отново с чувствата, които Бог е всадил в сърцето му.

— Точно това показва, че ти си нещо повече от мен, сине, защото винаги си изпитвал тия благородни чувства. Но разкажи, все пак, как се измъкна от ръцете на побеснелите диваци? — Гавриил настръхна при този въпрос, а след това се изчерви, защото войникът продължи: — Ако не трябва или ако не можеш да отговориш.

— Нямам какво да крия — отвърна мисионерът с променен глас. — Но ще се измъча да ви обясня онова, което дори аз не разбирам.

— Как така? — попита изненадан Агрикол.

— Измамиха ме чувствата — отвърна Гавриил и се изчерви. — В часа, в който покорно очаквах смъртта си е станало това… А онова, което и сега ми се струва необяснимо, може би ще разбера много по-късно. Вероятно ще науча и коя беше тази странна жена…