Йожен Сю - Скитникът евреин

Когато момиче като Жоржет поиска да се покаже пленително, то в ясните му очи светва искра, веселост плъзва върху лицето и то, със сините си и красиви очи, става по-привлекателно, отколкото ако е чернооко. Това засмяно момиче, което снощи бе въвело Агрикол в павилиона, бе първата камериерка на внучката на госпожа княгиня Сен-Дизие, госпожица Адриана Кардовил.

Лютина, която лесно бе открил ковачът, залая и се затърча по поляната. Козината й бе лъскава и черна и блестеше под червения сатен, който обвиваше врата й. Големите очи на кучето показваха, че то е умно, а дългите му уши се влачеха по земята. Внезапно се показа непозната фигура и това накара Жоржет и Лютина да застинат на мястото си. Малкото кученце стъпи здраво на краката си, показа острите и бели като слонова кост зъби и зачака непознатия. Той се оказа една възрастна жена, придружена от голямо, тъмносиво куче. Козината му също бе лъскава, вратът малко изкривен, а опашката свита на кравайче. Кучето стъпваше разкрачено с философска и лъжливо набожна стъпка. Черната му, намръщена муцуна и издадените навън два остри зъба, показваха злобата и отмъстителността му. Кучето се наричаше Господин.

Стопанката на Господин — около петдесетгодишна жена на среден ръст, беше облечена в тъмни дрехи. Роклята й бе червеникава, коприненото й наметало и шапката бяха черни. Личеше, че на младини е била красива. Румените бузи, сключените вежди и черните игриви очи контрастираха със строгото изражение, което тя си бе придала. Тази жена беше госпожа Августина Гривоа, главната камериерка на княгиня Сен-Дизие. Двете жени се различаваха толкова силно, колкото различни бяха и кучетата им.

Госпожата се сепна, когато видя малкото кученце. Лютина, още щом съзря Господин, тръгна към него тъй враждебно, че едрото куче изскимтя от страх и се скри зад госпожа Гривоа.

— Струва ми се, госпожице, че можехте да не насъсквате кучето си — каза тя строго на Жоржет.

— Струва ми се, че причината да прогоните снощи Лютина е същата. Добре, че един честен човек я е намерил на Вавилонската улица и я донесе вкъщи. Но защо ви срещам толкова рано, госпожо, каква е причината?

— Княгинята ме праща при госпожица Адриана. Трябва да й предам нещо много важно.

Госпожа Гривоа, залисана да опази Господин от приближаващата Лютина, не забеляза тревогата, която премина по лицето на Жоржет.

— Снощи госпожицата си легна много късно — успя да скрие вълнението си тя — и ми забрани да пускам при нея когото и да е до обед.

— Сигурно е така. Но заповедите на леля й, княгинята, трябва да се изпълняват. Така че госпожице, бъдете добра да събудите господарката си.

— Господарката ми не изпълнява никакви заповеди, тя е в къщата си и няма да я събудя до обед.

— Тогава ще отида сама…

— Ева няма да ви отвори. А ключът от салона, през който може да се стигне до спалнята на госпожицата, е у мен.

— Как смеете да ми пречите да изпълня заповедта на княгинята!

— Смея!

— Ето какъв е плодът от добротата на княгинята — въздъхна жената. — Госпожица Адриана вече не изпълнява заповедите й, а на всичко отгоре се обкръжава с момичета, които от рано сутринта се кичат…

— Госпожо, вие ме упреквате за това, че се обличам! Нали самата сте била една от най-добре облечените дами на княгинята. В този дворец това е ставало от поколения, така е и сега.

— Какви поколения! Да не съм стогодишна! Какво безочие!

— Говоря за поколения сред камериерките. Защото като изключа вас, останалите се задържат най-много две-три години при княгинята. Тя е твърде своенравна към бедните момичета…

— Госпожице, забранявам ви да говорите така за моята господарка. Трябва да произнасяте името й коленичила.

— Но ако човек иска да поблагодари… Снощи, към единадесет и половина вечерта… една кола спря близо до големия дворец. Тайнствено лице, загърнато в наметало, слезе от колата, почука по прозорчето на коларя и до един след полунощ колата все още стоеше на улицата и чакаше, докато същият непознат човек произнасяше името на княгинята, паднал на колене…

Дали защото госпожа Гривоа не знаеше за посещението, което направи Родин (защото той бе тайнственото лице) на госпожа Сен-Дизие след като се увери в пристигането на дъщерите на генерал Симон в Париж или защото тя трябваше да се преструва, че не знае нищо за това посещение, госпожа Гривоа повдигна рамене и каза презрително:

— Не зная какво искате да кажете, госпожице, освен това не съм дошла да слушам клюките ви. Още веднъж ви питам, ще ме заведете ли при госпожица Адриана?