Йожен Сю - Скитникът евреин

След банята Адриана седеше пред тоалетката, а около нея се суетяха трите момичета.

Като логично следствие от нейната любов към красивото, тя бе направила така, че младите момичета, които я обслужваха, също да бъдат красиви и да са облечени добре. Вече разказахме как бе облечена Жоржет, а приятелките й по нищо не й отстъпваха. Флорин, която приличаше на Диана, богинята на лова, беше с бледа кожа и черноока. Тъмната й коса, събрана на тила, бе украсена с дълга златна игла. Ръцете й бяха голи като на останалите момичета. Роклята й бе светлозелена — любимият цвят на венецианските художници, фустата й бе широка, на гърдите й бялата батиста бе набрана и се закопчаваше с пет златни закопчалки. Третата слугиня бе ниска на ръст и толкова простодушна, че Адриана я наричаше Ева. Червената й гръцка рокля оставяше открити ръцете й до раменете. Момичетата бяха засмени и щастливи. Те служеха на Адриана с открито сърце и любов, за тях бе удоволствие да направят господарката си прекрасна и те го вършеха с радост и гордост.

Слънцето огряваше тоалетната масичка. Адриана седеше до нея върху нисък стол. Тя бе облечена в роба от бледосинкава коприна. Тънката й талия бе пристегната от колан, чиито ресни се отпускаха свободно надолу. Шията, подобно на прелестните й ръце и рамене, бе открита. Ослепителната белота на кожата й можеше да се сравни единствено със слонова кост. Тъмночервените и влажни устни, както става винаги при червенокосите жени, подчертаваха блясъка на лицето й. Той се допълваше и от малките уши, от разширените ноздри и от лъскавите нокти. Чистата, гореща и жива кръв показваха здравето, жизнеността и младостта й. Очите на Адриана бяха големи и кадифени. Те ту блясваха хитро и умно, ту оставаха премрежени между дългите й клепачи. По волята на природата клепачите и веждите й бяха черни, а косата червена. Челото й бе обло, носът незабележимо орлов, зъбите й блестяха, а сочните й устни тъй чувствени, като че ли непрекъснато искаха целувки, усмивки и наслаждения от изтънчени лакомства. Рядко можеше да се види толкова дълга шия като нейната. Адриана бе червенокоса, каквито са прекрасните женски образи, пресъздадени от Тициан и Леонардо да Винчи. Разтопеното злато не блести повече от нейната естествено къдрава, дълга и тънка като коприна коса. Когато Адриана се изправяше, косата й стигаше до земята и тя приличаше на Венера. В този момент тя представляваше прекрасна гледка. Жоржет, изправена зад господарката си, решеше косите й с гребен от слонова кост. В същото време Ева, коленичила на пода, обуваше краката на госпожица Кардовил с обувки от червен сатен върху копринените чорапи, през които прозираха тънките глезени на господарката й. Флорин държеше позлатена кутия с благовонно масло, с което Адриана покриваше кожата на ръцете си. Нека не забравяме и Лютина, която лежеше в скута на господарката си и с широко отворени очи внимателно наблюдаваше какво правят с нея.

В същия миг се чу звънецът, Адриана даде знак, след който Флорин напусна стаята и след малко се върна с писмо, положено върху малък позлатен поднос.

Адриана взе писмото, видя, че е от управителя на Кардовилското имение и започна да чете.

„Госпожице, позволявам си да се обърна към вас, познавайки доброто ви и великодушно сърце. Двадесет години служа на покойния ви баща граф-дук Кардовил местно. Замъкът е продаден, тъй че ние с жена ми много скоро ще трябва да напуснем и ще останем без средства. На нашите години това е много тежко, госпожице…“

— Бедните хора! — промълви Адриана като прекъсна четенето. — Баща ми винаги е говорил добре за тяхната преданост и честност. — След което продължи с писмото.

„Можем да запазим службата си, но трябва да извършим подлост. Каквото и да се случи с нас оттук нататък, ние с жена ми не искаме хляб на такава цена…“

— Да, де — промърмори Адриана — Да си горд в бедността е като благоуханието на полските цветя.

„За да мога да ви обясня тази подлост, госпожице, трябва най-напред да ви съобщя, че преди два дни тук пристигна господин Родин от Париж…“

— Ха! — отново прекъсна четенето Адриана. — Родин! Секретарят на абат д’Егрини. Няма да се изненадам ако се окаже, че зад това се крие някакво вероломство или клюка. Ще видим!

„Господин Родин пристигна от Париж, за да ни съобщи, че земята е продадена и той ще ни помогне да запазим службата си ако ние му помогнем да направи един опозорен свещеник изповедник на новата господарка и ако се съгласим да наклеветим един друг свещеник, който е много уважаван по тези места. Освен това два пъти в седмицата, тайно трябва да съобщавам за всичко, което се случва в замъка. Тези предложения бяха маскирани с благовидни причини, но всъщност работата стои точно така, както ви я съобщавам…“