Йожен Сю - Скитникът евреин

След тези думи тя се обърна към една от слугините си и заповяда:

— Жоржет, вземи лист и пиши…

Младото момиче се приближи към масичката за писане и като седна, обърна се към господарката си:

— Чакам вашите заповеди, госпожице.

Адриана Кардовил, чието лице грееше от щастие, продиктува следното писмо до един стар и талантлив художник, който дълго време бе я учил да рисува.

„Драги Тициане, добри Веронезецо, достойни Рафаеле. Убедена съм, че ще ми извършите голяма услуга с готовността, която винаги съм срещала у вас. Помолете моделиера, който скрои последните ми дрехи от петнадесети век, да направи нови индийски дрехи за един млад човек. Нека вземат модел от Антониус или по-добре ще е ако това направят от индийския Бакхус. Изберете най-красивите платове и гледайте да бъдат индийски. За пояса и за чалмата прибавете шест кашмирени шала — два бели, два червени и два портокалови. Свършете това най-много за три дни, вземете моята кола и тръгнете за замъка Кардовил. Управителят Дюпон, един от старите ви приятели, ще ви заведе при индийския принц, когото наричат Джалма. Ще му кажете, че при него ви изпраща непознат приятел, който иска да го спаси от ужасната европейска мода. Добавете, че приятелят го чака с нетърпение в Париж. Ако възрази, че е болен кажете, че в моята кола ще му бъде удобно. Поръчайте да приготвят леглото, което е в колата. Извинете непознатия приятел, че не изпраща на принца индийски носилки или поне един слон, но носилките са в операта, а слонът в зоологическата градина. Щом го убедите, тръгнете веднага и го докарайте в павилиона ми на Вавилонската улица. Каква съдба, да живея на улица «Вавилон», това говори на всеки азиатец… Имайте добрината, добри и стари ми приятелю, да не се учудвате и да не правите прибързани заключения. Това не е обикновена лудория…“

Докато диктуваше последните думи, Адриана се промени и стана сериозна и строга, но това бе за кратко.

„Сбогом, стари приятелю. Сега аз приличам на онзи капитан, когото толкова пъти ме карахте да рисувам с острия му нос и брадата на завоевател. Шегувам се, но само след час ще започне моята война с милата ни и лъженабожна страна. Много поздрави на вашата прелестна съпруга…“

Адриана погледна Жоржет и попита:

— Написа ли всичко?

— Да, госпожице.

— Ах! — възкликна Адриана. — Прибави в послепис…

„Изпращам ви полица за всички тия разноски. Не жалете нищо — знаете, че мога да си позволя това.“

— А сега ми дай писмото да го подпиша — каза Адриана.

Тя взе перото, което й подаде Жоржет, подписа писмото и един чек на името на банкера си.

„Ще платите на господин Норвал срещу разписка сумата, която ви поиска за разноски, направени на моя сметка. Адриана Кардовил.“

Докато Жоржет пишеше писмото, Флорин и Ева довършваха тоалета на господарката си. Тя вече бе облякла рокля, за да отиде при леля си. По вниманието, с което Флорин слушаше как Адриана диктува писмото до Норвал, лесно можеше да се забележи, че тя се старае да запомни всяка дума на госпожицата.

— Ева — обърна се тя към едното момиче — ще занесеш това писмо на господин Норвал.

Звънецът отново издрънча. Ева тръгна да провери кой идва. Флорин се спусна да я изпревари и каза на Адриана:

— Не може ли аз да изпратя писмото? И без друго трябва да отида до двореца.

— Добре. Ева, виж какво искат… А Жоржет да запечати писмото.

— Госпожице — каза Ева, като се върна в стаята — работникът, който снощи намери Лютина, ви моли да го приемете. Много е бледен и изглежда натъжен.

— Вече му потрябвах? — отвърна живо Адриана. — Добре. Покани го в малкия салон, а ти, Флорин, веднага отнеси писмото.

Флорин излезе, а госпожица Кардовил, последвана от Лютина, влезе в малкия салон, където я очакваше Агрикол.

Когато Адриана Кардовил влезе в салона, където я чакаше Агрикол, тя бе завършила тоалета си. Облечена бе в тъмносиня рокля, украсена отпред с черна коприна, според тогавашната мода. Роклята подчертаваше тънката й снага и облите гърди. Широката шотландска панделка, завързана на фльонга, й служеше за вратовръзка. Къдрици от великолепната й коса стигаха почти до кръста й.

За да увери баща си, че отива на работа у господин Харди, Агрикол бе принуден да облече работните си дрехи. Беше облякъл само нова риза, чиято яка падаше върху черна вратовръзка. Под широките му сиви панталони се виждаха добре лъснати ботуши. В ръцете си държеше шапка от сукно. Синята му връхна риза, украсена с червена коприна, подчертаваше широките му рамене и му стоеше по-добре от каквато и да е друга дреха или редингот. Докато чакаше госпожицата, Агрикол разглеждаше един красив сребърен съд. Върху малка плочка, закачена върху подложката от стар мрамор, можеха да се прочетат следните думи: „Изработена от Жан-Мари, 1831 година“.