Йожен Сю - Скитникът евреин

— Повтарям ви, госпожо, че господарката ми спи и заповяда никой да не я безпокои до обед.

Разговорът се водеше недалеч от павилиона, чийто вход се виждаше. Изведнъж госпожа Гривоа протегна ръка напред и извика:

— Боже май! Възможно ли е това? Какво видях?

— Какво видяхте? — попита Жоржет и се обърна към павилиона.

— Кого видях ли? Видях я да се изкачва по стълбите към преддверието. Познах я много добре. Да се прибира в осем часа сутринта — възкликна госпожа Гривоа — Не, не мога да повярвам!

— Видяхте госпожицата ли? — започна да се смее Жоржет пресилено. — Разбирам… Искате да ми върнете за тази истинска история с колата нощес…

— Повтарям ви! Ей сега я видях!

— Забравили сте си очилата, госпожо Гривоа.

— Очите ми още са силни. Няма съмнение, че госпожицата се върна през онази вратичка, която води към улицата. Боже мой, какво ще каже княгинята! Не я излъгаха предчувствията й — ето докъде я доведе слабостта й към прищевките на госпожицата… Това е толкова чудовищно, че макар да го видях с очите си, пак не мога да повярвам, че е истина.

— Сега ще ви заведа при госпожицата, за да се уверите, че ви се е привидяло.

— Много сте хитра, скъпа моя. Предлагате ми да отида сега, защото сте сигурна, че госпожица Адриана е вътре…

— Уверявам ви, госпожо, че…

— Онова, което мога да ви кажа е, че нито вие, Флорин или Ева ще останете тук още двадесет и четири часа. Ще съобщя на княгинята какво става. Боже мой, да излиза нощем и да се връща в осем сутринта… Най-накрая трябваше да се случи и това. Уверена съм, че на когото и да разкажа, ще ми отговорят, че е естествено и не може да има друг завършек. Ах, какъв тежък удар за уважаемата княгиня!

Госпожа Гривоа се обърна и тръгна заедно с Господин към двореца, а Жоржет изтича към павилиона, за да съобщи на госпожица Адриана Кардовил, че Гривоа я е видяла или й се е сторило, че я е видяла, да се прибира тайно през малката вратичка на градината.

Беше изминал един час от случката в градината.

За да се разбере цялата ситуация, трябва да посочим няколко отличителни черти от своенравния характер на госпожица Кардовил. Тя бе с независим дух, изпитваше отвращение към всичко грозно и по тая причина обичаше да се заобикаля с красиви и привлекателни неща. Харесваше й да ги съзерцава, както й харесваше и мелодията на хубава песен, ритъмът на поезията. Тя страстно обичаше цветята и се опиваше от уханията им. Тя имаше и още един грях — умееше да оцени хубавия плод, вкуса на добре опечения златен фазан или дъха на хубаво старо вино. Но Адриана се възхищаваше от всичко това разумно и предпазливо. Тя считаше, че ще е неблагодарница ако изхаби или загрози божиите дарове, нещо, от което я предпазваше изтънченият й вкус.

Красивото и грозното за нея заместваха доброто и злото.

Тя почиташе еднакво физическата и нравствената красота. Адриана беше идеалното олицетворение на най-изтънчената чувственост.

Тя имаше наистина независим характер и особено я възмущаваше положението на жената в обществото. В същото време тя бе истинска жена — с прелестта и красотата си, със страхливостта и смелостта си, с омразата към грубия деспотизъм на мъжа и с необходимостта да се посвети изцяло на онзи, който го заслужи, със своеобразното си остроумие, и най-накрая със справедливото си подигравателно отношение към някои високопоставени особи, които срещаше у княгиня Сен-Дизие, когато ходеше при нея.

След като съобщихме тези необходими пояснения, ще заведем читателя да присъствува на събуждането на Адриана Кардовил. Тя тъкмо излизаше от банята. Трябва да познаваме изкуството на венецианската школа, за да опишем прелестната картина, която повече подхождаше на шестнадесети век в някой дворец във Флоренция или Болоня, отколкото на парижкото предградие Сен-Жермен, през февруари 1832 година.

Стаята на Адриана приличаше на малък храм, издигнат в чест на красотата. Слънцето влизаше през двойни прозорци, които запазваха топлината и които бяха донесени от Германия. Стените на павилиона бяха изградени от дебел дялан камък. Между двете кръгли стъкла на рамката беше поставено едно ковчеже, от което по стъклата се плъзгаха лиани. Прекрасен червен килим украсяваше стените, а друг, в същия цвят, бе застлан на пода.

Под прозореца се намираше тоалетката на Адриана. Тя бе истинско произведение на златарското изкуство. Върху широк поднос от лазулит бяха подредени златни кутийки с капачета, украсени със скъпоценни камъни, кристални шишенца и други тоалетни пособия. Две големи сребърни фигури крепяха кръглото огледало, което вместо рамка бе обиколено от венеца на цветята. От двете страни на тоалетката стояха големи японски цветарници, препълнени с камелии, гардении и други цветя. На стената срещу прозореца можеше да се види скулптурката „Дафнис и Хлоя“ — най-целомъдреният идеал на срамежливата красота. Два златни аплика осветяваха малахитовата подпора на прекрасните фигури. Голям сребърен сандък, украсен с позлатени фигурки и пъстроцветни скъпоценни камъни, поставен върху четири бронзови крачета, служеше за останалите нужди от тоалета на Адриана. Имаше още две големи огледала и няколко превъзходни репродукции от Рафаел и Тициан, рисувани от Адриана. Върху масичките от източен яспис бяха подредени сребърни и позлатени съдове, пълни с благовония. Един диван, няколко стола и дървена позлатена маса допълваха покъщнината на тази стая.