Йожен Сю - Скитникът евреин

Тези размишления на отец д’Егрини бяха прекъснати от шумното отваряне на вратата. Отчето изненадан се обърна и застина. Пред него стоеше маршал Симон.

Зад неговата фигура той успя да различи бледото лице на Родин, което се усмихна сатанински и веднага изчезна. Вратата се затвори и двамата мъже останаха сами.

Бащата на Роза и Бланка се бе променил неузнаваемо. Косата му бе посивяла, а лицето му бе покрито от гъста брада. Очите му гледаха трескаво, сякаш бяха очи на луд.

Маршалът, без да продума, свали наметалото си и отец д’Егрини успя да види закачени на кръста му две голи саби.

Свещеникът разбра всичко. Тогава той си спомни, как преди няколко дена Родин го попита, как ще реагира, ако маршалът го удари по лицето… Нямаше никакво съмнение, че това също е влизало в плановете на Родин, който бе вкарал доскорошния си съратник в капан.

Като продължаваше да мълчи, маршал Симон освободи сабите и ги постави на масата. След това скръсти ръце и бавно пристъпи към отец д’Егрини.

По този начин двамата мъже се изправиха един срещу друг. През целия си военен живот те бяха заставали в различни лагери и враждата между тях се бе трупала месец след месец, година след година. Сега маршалът бе дошъл да търси сметка за смъртта на дъщерите си.

— Децата ми умряха — проговори той с глух глас, — затова съм дошъл да ви убия!

— Господине — почти извика отчето, — не вярвайте…

— Трябва да ви убия! — мрачно повтори маршалът. — Вие и вашите съучастници изпратихте децата ми в онази болница за болни от холера. Сега аз ще отнема вашия живот.

— Но моят живот принадлежи на Бога, а след това на онзи, който иска да го отнеме…

— Ще се бием до смърт в тази стая — продължи маршал Симон — и аз съм спокоен, защото трябва да отмъстя.

— Не разбирам нито едно от вашите обвинения, господине — трескаво заговори отец д’Егрини, като неволно хапеше пребледнелите си устни. — Ако имате някакви съмнения, обърнете се към правосъдието…

Маршалът саркастично се засмя:

— Правосъдието… Вие много добре знаете, че живея, само за да отмъстя. Както виждам, обаче, вашето страхливо сърце едва тупа на върха на сабята… Предишният ни двубой бе една играчка. Но сегашният…

И маршалът тръгна към масата, където лежаха сабите.

Отец д’Егрини напрегна цялата си воля, за да запази самообладание. Знаеше, че не бива да избухва и това е единствената му надежда. Затова отговори спокойно:

— Повтарям ви за последен път, че съм свещеник и ми е забранено да се бия.

— Отказвате ли се? — пристъпи маршалът към него.

— Да.

— Нищо ли не може да ви отклони от това решение?

— Нищо.

— Ще видим…

Маршал Симон замахна и удари плесница на отец д’Егрини.

Йезуитът изкрещя от ярост. Кръвта му закипя, а пред очите му се спусна мъгла. Той не издържа на това предизвикателство и изкрещя:

— Сабите!

В същия момент, обаче, отново се сети за плана на Родин и веднага се отдръпна. Слепоочието му пулсираше, а на челото му бяха избили ситни капчици пот.

— Прости ми, Боже, за това че се поддадох на гнева. Прости и на този, който ме обижда…

След това падна на колене и започна да се моли. Маршалът, който вече държеше сабята в ръката си изскърца със зъби и процеди твърдо:

— Изправете се, злодей! Станете веднага!

И силно ритна свещеника с ботуша си.

Заслепен от ярост отчето се хвърли към масата и грабна другата сабя.

— Щом искате кръв — ще я видите! Но своята кръв!

— Най-сетне… — изрече маршалът и се приготви за бой.

В този миг отец д’Егрини още веднъж си спомни пъкления план на Родин и реши да отстъпи. Като се страхуваше, че няма да може да устои дълго на предизвикателствата, той бързо облегна сабята на пода и я строши с крак. По този начин боят не можеше да се проведе.

Маршал Симон за момент замръзна на местото си, изненадан от тази постъпка. След това, обаче, веднага съобрази какво да прави в тази ситуация и с рязко движение също счупи своята сабя на половина.

— Ще се бием като с ножове…

Уплашен от това хладнокръвие, отец д’Егрини изсъска:

— Вие сте истински дявол!

— Не, баща съм! Вие убихте моите деца и затова съм тук.

В очите на маршал Симон се появиха сълзи. Като ги видя, отчето замръзна. За пръв път в своя живот той се срещаше очи в очи с бащината мъка и го обзе панически страх. Знаеше, че това са свещени чувства, подвластни само на Бога и това го ужаси.

— Вие наистина сте бил малодушен. Какво трябва да направи човек, за да събуди у вас чувството за чест и достойнство? Или вие ще си останете един жалък страхливец и предател?