Йожен Сю - Скитникът евреин

— И не забравяйте да подсетите отец Родин за сутрешната молитва…

— Няма да забравя — каза отец Кабочини.

След това двамата се разделиха.

Когато се прибра в къщата, Кабочини научи, че е пристигнал пратеник от Рим, който донесъл някакви писма за Родин.

Църквата до къщата на преподобните отци бе малка и хубава.

Олтарът й бе великолепно украсен и проблясваше в полумрака. Под органа, в едно закътано място, се намираше гладко издълбан мраморен съд за вода.

Близо до този съд за светена вода, скрит от любопитни погледи се бе спотаил Фарингея. Той бе разтревожен и от време на време потреперваше. В него се водеше някаква вътрешна борба. Въпреки стихията на разрушението, която владееше вътрешния му мир, той изпитваше и дълбоко уважение към Родин. Той знаеше, че Родин вярва в неговата преданост, а освен това отлично познаваше механизмите на Исусовото Общество. Тези противоречиви чувства бушуваха в съзнанието на Фарингея.

Докато разсъждаваше върху тези тежки за него въпросителни, в църквата отекнаха стъпки.

Било от разсеяност или от тъмнината, Родин не забеляза скрития метис. Той се приближи до мраморния съд с вода и потопи ръцете си в него.

Молитвата на Родин, разбира се, не бе дълга, защото бързаше да тръгне към улица „Свети Франц“. Като постоя известно време на колене, редом с Кабочини, той се изправи, поклони се по посока на хора и тръгна към вратата.

Преди това, отново приближи съда за вода и този път забеляза изпънатата едра фигура на Фаригнея. Потапяйки пръстите си във водата той разсеяно прошепна на метиса:

— Към два часа да дойдеш у дома.

След това Родин са обърна и тръгна да излиза. След него заситни и отец Кабочини, който усети, че нещо не е наред, но знаеше, че не бива да се отделя от Родин.

Колко повече колата приближаваше къщата на Марий Ренепон, толкова повече се увеличаваше вълнението на Родин. Няколко пъти вече бе отварял портфейла си и бе проверявал всички документи и актове за смърт на членовете на рода Ренепон. Ниският свещеник не го изпускаше от погледа си, който бе станал неузнаваемо страшен.

Най-после колата спря и двамата свещеници слязоха.

Никой не отговори на силните чукания на Родин по входната врата. Завладян от неспокойствие, той почука втори път и чу да приближават бавни, далечни още стъпки.

— Имам усещането, че съм стъпил върху жарава — изпъшка Родин. След това започна по навик да гризе твърдите си нокти.

Изведнъж пътната врата се отвори и евреинът пазач, старият Самуил, се показа.

Лицето на стареца бе скръбно, а по набръчканите му бузи личаха следи от сълзи.

— Кои сте вие, господа?

— Аз съм пълномощникът на абат Гавриил, единственият жив наследник на рода Ренепон — отговори Родин прибързано. Негова милост е мой секретар. — Той посочи отец Кабочини, който се поклони.

— Наистина, познавам ви. Имайте добрината, господине, да ме последвате.

И старият пазач тръгна към градинската сграда.

Бетсабея, жената на Самуил, стоеше нажалена пред вратата на къщата, в която живееше с мъжа си. Когато минаваха покрай нея пазачът й прошепна на еврейски:

— Завесите на тъмната стая?

— Спуснати са…

— А желязното ковчеже?

— И то е приготвено, — отговори тихо Бетсабея.

След малко Самуил и двамата преподобни отци се изкачиха по стълбите и влязоха в преддверието, където гореше лампа. Родин, който отлично помнеше разположението на къщата, тръгна към червения салон, където предния път се бяха събирали наследниците, но Самуил го спря:

— Не бива да ходите там.

След това взе лампата и тръгна към едни мрачни стълби.

— Последния път се събрахме в този салон.

— Днес ще се съберем горе…

— Къде горе? — попита нетърпеливо Родин.

— В тъжната стая… — отговори старият евреин.

— Но, защо трябва да ходим на това място?

— Защото там са парите.

— Това е друго нещо… — промърмори Родин и продължи да се качва.

Като стигнаха една от високите площадки, двамата йезуити имаха възможност да видят лицето на стария евреин, осветено от бледата светлина, която влизаше през кръгло прозорче. Винаги кротките му очи сега святкаха. Лицето му бе набръчкано и строго, а върху тънките му устни бе застинала странна усмивка.

— Ще стигнем ли скоро? — нетърпеливо попита Родин, все още учуден от промяната на лицето на евреина.

— Вече стигнахме.

— Слава Богу — прошепнаха и двамата йезуити.