Йожен Сю - Скитникът евреин

Завесите, които покриваха стената, се дръпнаха, сякаш от невидима ръка. Наредени, сякаш в гробница, върху черни табла лежаха шест трупа, облечени в дълги черни наметала.

Това бяха Жак Ренепон, Франсоа Харди, Роза и Бланка Симон, Адриана и Джалма.

Отец Кабочини се прекръсти и разтреперан се дръпна назад. Родин, макар и смутен, сякаш теглен от невидима сила, направи няколко крачки напред, сякаш за да огледа мъртвите тела.

— Ето ги тези, които вие убихте!… — заговори Самуил с глас, пресичан от плач — да, убиха ги вашите интриги! След всеки ваш смъртоносен удар, аз успях да прибера тленните останки на тези хора, защото те трябва да почиват в една гробница. Бъдете проклет! Завинаги проклет!

Родин постепенно се бе приближил до завесата, като най-близо до него се оказа трупът на Джалма. Йезуитът, за да се увери, че това не е някакъв сън, протегна ръка и пипна ръцете на индиеца. Те бяха студени, но влажни, което накара Родин да се дръпне уплашено. Няколко секунди той трепереше конвулсивно, но след това се съвзе и дори си възвърна спокойствието. Неочаквано се обърна към Самуил, който тихо плачеше и му каза:

— Значи няма нужда да ви показвам смъртните актове, защото всичко и така е ясно…

И със спокоен жест той посочи шестте трупа.

Отец Кабочини се прекръсти с ужас и се сви още повече, сякаш бе видял дявола.

— О, Боже — извика Самуил, съвсем ли си го забравил. Виж го с какви очи наблюдава жертвите си!

— Стига, господине! — отсече Родин със страшна усмивка — това е изложение на Курпиус в естествен вид. Нищо повече. Моето спокойствие показва, че съм невинен. Да се върнем към работата, защото в два часа имам среща вкъщи…

И той пристъпи към масата.

— Понеже вашата дяволска душа не притежава съвест, може би ще ви я върне загубата на илюзиите за богатство…

— Какво казваш? — извика Родин. — Какво правиш!

— Погледнете…

Родин се обърна към масата и разбра…

От желязното сандъче излизаше дим.

— Огън…! — изкрещя йезуита и се хвърли върху масата.

— Да, огън — отвърна като ехо Самуил, — само няколко минути ще гори…

— Дайте вода! — крещеше обезумял Родин. — Помощ!

След малко пламъците стихнаха.

Всичко бе изгоряло…

Тогава Родин объркан, запъхтян се подпря тежко на масата и за пръв път в живота си заплака. Едри сълзи на ярост се ронеха от злобните му очи и се стичаха по мършавите бузи.

Изведнъж някакви болки, които постепенно се усилваха го принудиха да коленичи. Той се опитваше да се изправи, но силите му не стигаха. Все пак се насили да се усмихне:

— Няма нищо… Не бързайте да се радвате, това са само няколко спазъма и нищо повече… Боже, какъв огън ме изгаря… Аз пак оставам генерал на Обществото. Тази проклета къща! Ако не си купувах всичко сам, можех да допусна, че съм отровен, защото ръцете на кардинал Малипиери са дълги… Но аз ще живея… Не искам да умра…

Протегна вяло ръка и с голямо усилие изрече:

— Помощ! Помогнете ми вие двамата… Защо ме гледате като призраци…

След това рязко изпищя разярен:

— Това е Фарингея! Тази сутрин, тази сутрин… В светената вода… Той се беше срещал… с Малипиери… Ох, дяволът, изигра ме… Свърши се… Умирам… Горя… Помощ… Църквата не знае какво губи!

По стълбите се чуха бързи стъпки и след малко на вратата се показа д-р Баление, следван от княгиня Сен Дизие.

Тя бе научила тази сутрин за смъртта на отец д’Егрини и бързаше да разбере от Родин, как е станало това.

Когато се озова в стаята тя видя подредените шест мъртвеца и замръзна на мястото си. Когато разпозна и Адриана между тях не издържа и изхлипа. Мисълта, че самата тя бе изпратила някои от тях на смърт я прониза, а умът й не издържа на напрежението. Издигна ръце към небето и започна да се смее…

Д-р Баление, разтреперан, крепеше главата на Родин, който бързо умираше в ръцете му. В този момент на вратата се показа Фарингея, отправи свиреп поглед към Родин и каза:

— Искаше да стане глава на Исусовото Общество, за да го унищожи! Аз замених Бохвания с Обществото. Изпълних заръката на кардинала.

Изминаха четири години от събитията, на които станахме свидетели.

Гавриил Ренопон написа следното писмо до Негово Преподобие отец Йосиф Шарпантие, енорист в Сент Обен, малко селце в Солония.

2 юни 1836 година.

„Вчера седнах зад малката червена масичка, драги Йосифе, защото реших да ви пиша. Както знаете, прозорецът на моята стая гледа към двора на имението и мога да следя всичко, което става там.