Йожен Сю - Скитникът евреин

Щом затвори вратата той веднага захвърли настрани бялата си чалма, защото му се струваше, че го стяга като железен обръч. Беше облечен в дреха от шарен кашмир, поради което не личаха няколкото капки кръв от убийството на непознатата девойка и Агрикол Балдуин. Той скръсти хладнокръвно ръце на гърдите си и продължително се огледа. Когато погледът му се спря на спалнята, князът почувства, че огнена вълна преминава през цялото му тяло. Той постави ръка на челото си и в тази поза остана неподвижен няколко минути, сякаш бе статуя.

След това той бавно падна на колене, като обърна лицето си към небето. По страните му се стичаха сълзи. От очите му не искреше нито омраза, нито радост от отмъщението. От тях струеше огромна болка.

„Убих я! Аз я лиших от живот! Убих онази, която тази сутрин жизнерадостна и весела се е събудила в тази стая. Сега, когато вече я няма, какво ми остана от нейното предателство? Какво право имах аз да я наказвам. Тя просто е обичала друг човек, а аз я убих за това, че не е предпочела мен. Кой съм тогава аз? Един полудив мъж, дошъл от другия край на света. Тя бе внимателна с мен, може би за да не ме обиди. А аз взех, че я убих. Малодушно убийство от засада! Само тигърът може да разкъсва невинни жертви, защото е звяр и живее в джунглата! Но кой е дал това право на мен?…“

Джалма покри лицето си с длани, но не можа да спре сълзите.

„Отлично знам, че ще се самоубия, но с това няма да се върне нейният живот.“

След това Джалма се изправи, извади окървавената кама от пояса си и я хвърли върху спалнята на Адриана. В другата си ръка държеше отворено шишенцето с отрова.

— Как можах! Как можах да я убия!

Изгледа шишето с мътен поглед и продължи да говори сам на себе си:

— Тази отрова е сигурно средство, но ще умра бавно. Може би като я приема угризенията на съвестта ми ще намалеят…

След тези думи той отпи няколко капки от течността. След малко краката му натежаха и той падна на колене до леглото.

Неочаквано вратата се отвори и в стаята влезе Адриана. Тя бе отпратила слугините, които й помагаха да се приготви за лягане и доволна тръгна към спалнята.

Изведнъж писък отгласи цялата къща.

Джалма, който не бе чул стъпките и по пухкавия килим се обърна.

Адриана бързо покри гърдите си, а в погледа й се четеше повече тъга, отколкото яд. Тя просто си помисли, че Джалма не е издържал на изгарящата го страст и тайно се е промъкнал в спалнята й. Тъкмо бе решила да се разсърди, когато видя ножа върху завивките. Тогава именно тя забеляза и странния израз на лицето на Джалма. Пристъпи към княза, посочи му камата и попита спокойно:

— Скъпи, как сте се озовали тук? И какъв е този нож?

Джалма не отговори.

В началото той помисли че това е някакво привидение, а не госпожица Кардовил. Но когато чу гласа й, го прониза мисълта, че е станала някаква фатална грешка. Едва успя да пропълзи до коленете на Адриана и с отпаднал глас попита:

— Адриана, не си ли мъртва?…

— Мъртва? — повтори изумена девойката.

— Не съм убил теб, не съм… Бог е справедлив!

Уплашена Адриана се огледа трескаво и като видя отново окървавения нож възкликна:

— Вие сте убили, вие… Джалма? Полудявам ли или вие наистина сте извършили убийство?

— Жива си, виждам те… — говореше тихо Джалма, сякаш още бе упоен. — Виждам те такава хубава, чиста… Знаех си аз, че не мога да те убия…

— Кого сте убили? Говорете, за Бога! — извика ужасена девойката.

— Не знам кого… Може би една жена… Тя приличаше много на теб… Там имаше и мъж, твоят любовник… С този нож се нахвърлих върху тях… Това е било сън, ужасен сън!

Индиецът плачеше от радост.

— Не е било сън. Ето ножът и кръвта по него — говореше трескаво Адриана.

— Мислех, че съм те убил и затова дойдох да умра до леглото, което щеше да бъде наше…

— Да умреш, от какво?

— Изпил съм отрова…

— Каква отрова? Кажи, че това не е истина! Ти не можеш да умреш! — заяви категорично госпожица Кардовил.

— Погледни… — индиецът й показа шишето, което стоеше на малката масичка от слонова кост.

Подтикната от бушуващите в нея объркани чувства, без да се подчинява на съзнанието, Адриана се хвърли към масичката и грабна шишето. Джалма, който стоеше на колене отчаяно извика и с един скок се намери до своята любима, но беше вече късно.

— Това лекарство не вреди. Ето, че и аз изпих от него…

След това в стаята настъпи зловеща тишина.

Девойката първа заговори, като се мъчеше гласът й да бъде спокоен: