Йожен Сю - Скитникът евреин

По това време цял Париж живееше с голямата беда, която го бе сполетяла. От всички краища на града пристигаха помощи за болните и мнозина бяха тези, които доброволно се грижеха за изпадналите им в беда съграждани.

Бяха изминали два дена от посещението на княгиня Сен Дизие в къщата на маршал Симон. Часът бе десет, времето, в което тези, които доброволно служеха в болницата на улица „Мон Блан“ се сменяха.

Един от новодошлите помощници се обърна към приключилия смяната си болногледач.

— Какво е положението, господине? Намалява ли притока на болни?

— За съжаление не, но лекарите твърдят, че заразата е достигнала най-високата си точка, което означава, че може да се надяваме на спадане.

— А някой от нашите има ли заразен?

— Вчера започнахме работа единадесет души, а сега си тръгваме девет…

— Жалко… А кои са, познавам ли ги?

— Единият е мъж на 25 години. Бил е офицер, кавалерист. Здраво, силно момче, което сякаш бе поразено от гръм. Почина пред очите ни само за четвърт час.

— Колко тъжно…

— Беше много жизнерадостен. Ходеше навсякъде и непрестанно ободряваше болните, като изправи на крака мнозина, които повече бяха дошли от страх, отколкото че са заразени.

— Жалко е, когато си отиват такива млади хора…

— Наистина. Като него има само още един млад мъж, който е свещеник. Отец Гавриил му казват. Сякаш не знае що е умора! Непрекъснато е там, където има най-голяма нужда от добра дума, от утешение. Лично го видях да плаче, когато агонизираше една бедна жена. Ако всичко свещеници бяха като него…

— Така е, а коя е другата жертва тази нощ?

— О, това беше нещо ужасно. Не ми се говори, защото още потръпвам при мисълта…

— Също ли бе покосен изведнъж от холерата?

— Това е цяла една зловеща история. Преди три дни доведоха един звероукротител, който се бе прочул в цял Париж. Смятахме, че е заразен от холера…

— Чувал съм за него, това е онзи Морок, нали?

— Същият. Аз дори съм присъствал на негови представления. Та точно този Морок, който доведоха като болен от холера, изведнъж показа признаци на друга ужасна болест — бяс! Дори сам призна, че преди няколко дни го е ухапало едно от неговите кучета, които пазят зверовете му. За съжаление той сподели това, едва след ужасния удар, който погуби младото офицерче.

— Как стана това?

— Морок лежеше в една стая, заедно с още трима болни. Изведнъж, обхванат от някакво странно безумие, скочил от леглото и започнал да пищи. След това се втурнал, като луд из коридорите. Един от нашите се изпречил на пътя му, за да го спре. Това още повече разпалило пристъпа на Морок, който се нахвърлил върху младия мъж и почти го разкъсал, след което изпаднал в ужасни конвулсии.

— Това е ужасно! А Морок умря ли?

— Не знам. Лекарите бяха принудени да го преместят в друга болница, след като го бяха вързали здраво. Докато чакаха обаче превоз, го затвориха в една изолирана стая.

— Значи вече е починал.

— Може би, защото лекарите казаха, че след такъв пристъп най-дългият срок е двадесет и четири часа.

По едно време единият от събеседниците, който стоеше изправен срещу прозореца в коридора, възкликна:

— Боже господи, погледни, какви хубави момичета слизат от онази карета. Но те, като че ли идват тук…

И наистина, само след минута Роза и Бланка пресякоха коридора, като се оглеждаха неспокойно. Единият от двамата мъже се приближи до тях и ги попита:

— Какво желаете, госпожици?

— Нали това е болницата на улица „Мон Блан“?

— Да, госпожице.

— Казаха ни, че една госпожа, на име Августина де Трамблай е настанена тук. Искаме да я посетим, може ли?

— Длъжен съм да ви предупредя, госпожици, че е опасно да се влиза в стаите на болните.

— Жената е наша много близка — отвърна Роза, като в думите й личеше решителност и презрение към опасността.

— Освен това — продължи мъжът, — не мога да ви кажа със сигурност, дали тази жена е настанена тук. Ако искате елате с мен при сестра Марта, която има списък на всички болни.

— Благодаря ви, господине — каза Бланка, като леко се поклони.

Точно в този момент откъм близките стаи долетя страшен шум и викове на ужас и страх. Двете врати на преддверието се отвориха с трясък и от там се изсипа цяла тълпа болни, облечени в стари дрехи, а някои полуголи, измършавели и бледни. Те тичаха и се блъскаха, като крещяха безразборно: „Бесният! Бесният!“

В мига, когато през врата се опитваше да излезе и последният болен, паднал на колене, с окървавени ръце, в рамката на вратата се появи Морок.