Йожен Сю - Скитникът евреин

— Както сам си се убедил — каза Бланка, — не беше толкова прав да се държиш така с гостенина.

— Може и да е така, но не съжалявам…

— Но защо?

— Имам причини за това. Най-важната е начинът, по който се опита да остане, и погледът, с който ви изучаваше. Ако бях видял змия да се приближава до вас, щях да бъда по-спокоен. Откровено ви казвам, деца мои, въпреки няколкото добрини, които ни е направил, нямаше да се поколебая да го изхвърля през прозореца. Опасен човек е този.

— Прекалено много ни обичаш, затова си толкова мнителен.

— Щом заговорихте за обич, значи нещо ще ми искате.

Момичетата се засмяха лукаво и хванаха стария войник за ръцете.

— Ти, който си толкова смел, толкова честен…

Момичетата се готвеха да продължат тази акция, но точно в този момент някой почука на вратата.

— Кой е? — попита Дагоберт.

— Аз съм, Юстин, господине — отговори мъжки глас.

— Влезте.

На вратата се показа един слуга, който бе много трудолюбив и предан човек.

— Какво има? — обърна се войника към него.

— Господин Дагоберт, долу е пристигнала с колата си някаква госпожа. Поиска да разговаря с маршала и с неговите дъщери. Като разбра, че го няма, настоятелно помоли да се срещне с госпожиците. Ставало въпрос за някаква помощ или милостиня.

— Коя е тази госпожа?

— Не си каза името, но ми се струва, че е почтена жена. Колата й е много красива, а слугите й са облечени богато.

— Госпожата навярно събира помощи за бедните, — обади се Роза, — затова, Дагоберт, не може да не я приемем.

— Наистина, жена е все пак — отвърна войника, — а и не би могла да се сравнява с предишния ни посетител. Освен това, нали и аз съм тук…

Когато слугата излезе да покани новодошлата, Роза се обърна към Дагоберт:

— Май, че си решил да се съмняваш във всички, които прекрачват прага на къщата ни? Та ти дори не я познаваш.

— Чуйте ме, деца, аз нямах причина да се съмнявам и в собствената си жена, но точно тя ви предаде в ръцете на черноризците, макар и да не съзнаваше това. Тя просто бе послушала онзи разбойник, изповедника…

— Наистина така се получи и ние много съжаляваме. Впрочем, къде е тя сега?

— Възстановява се постепенно. Въздухът в енорията на абат Гавриил и действа много здравословно…

В този момент вратата на салона се отвори и на прага се появи княгиня Сен Дизие. Тя се поклони ниско, след което влезе вътре.

В ръцете си носеше червена кесия, като онези, в които събират милостиня в църквите.

Както вече имахме възможност да споменем, княгиня Сен Дизие смееше, когато това бе необходимо, да се облича блестящо и да си придава вид на сърдечна и благородна жена. Тя бе съхранила изтънчените си обноски от младежките години, с които умееше да си служи съвсем непринудено. По този начин успяваше лесно да заплете религиозните си интриги, както някога същото правеше с любовните си игри.

Точно в такъв вид, надянала маската на добротата, княгиня Сен Дизие се появи пред погледите на двете сестри и Дагоберт.

Дагоберт, който все още не бе склонен да се доверява, както и двете момичета, приеха с недоверие госпожа Сен Дизие. Княгинята се приближи до девойките, поклони им се още веднъж и заговори със звучен и приятен глас:

— Имам честта да разговарям с госпожици де Лини, нали?

Роза и Бланка, които не бяха свикнали да ги наричат с фамилното им име, се изчервиха и се спогледаха.

Дагоберт побърза да им се притече на помощ.

— Да, госпожо, това са дъщерите на маршал Симон. Не са свикнали още на това официално обръщение.

— Това е напълно естествено, защото явно основното качество в това почтено семейство е скромността. Нека ми простят, че обръщението ми прозвуча така тържествено, но за мен споменаването на тази фамилия ми напомня една от най-славните победи на нашето оръжие.

Момичетата и Дагоберт, поласкани от светските обноски на княгинята, както и от премереното ласкателство, сякаш се отпуснаха и побързаха да засвидетелстват своето доверие към нея.

Госпожа Сен Дизие не ги остави да се опомнят и продължи своята ювелирна атака:

— Като имам предвид възпитанието, което безусловно сте получили от своя баща, аз се обръщам към вас, госпожици, с молба да подпомогнете болните от холера. Аз съм една от организаторките на това дело, затова ви казвам, че каквото и да дарите, все ще заслужите хорската признателност.

— Ние трябва да ви благодарим, госпожо, че сте ни оказали честта да ни потърсите — каза непринудено Бланка.