Йожен Сю - Скитникът евреин

— Наистина хрумването ти е оригинално. Предполагам, че ще се забавляваме доста, когато ги четем след време заедно с него…

— Освен това — продължи Роза, — не бива да забравяме, какво ни каза татко на сбогуване: „Не се натъжавайте, деца мои, а се гордейте, защото отивам да изпълня дълга си. Това е свято дело. Представете си, че някъде живее изоставено сираче, на което никой не обръща внимание. То страда и се измъчва. В същото време, неговият баща е бил мой благодетел и аз съм дал пред него клетва, че ще се грижа за детето му. Е, нали е достойно да изпълня тази моя клетва?“

— Браво, запомнила си думите му наизуст! — възхити се Бланка. — Ние, като достойни негови дъщери, ще го разберем и няма да го съдим, че ни е оставил сами за известно време. Може чудесно да се забавляваме, затова няма да усетим дните на раздяла.

— Имам приятното усещане, че този път щастието ни е споходило завинаги…

— Значи мислим по един и същ начин. Щом сме тримата заедно, сигурна съм, че нищо не може вече да ни се случи.

— Пропускаш Дагоберт и Сърдитко. По-верни стражи няма в целия свят…

В това време откъм стълбището се чу тежкото дишане на стария войник. Момичетата отвориха вратата и влязоха в салона.

— Ти май си ни подслушвал, а любопитко?

— Разбира се, че чух какво си говорите. Да ви призная честно съжалявам само за едно, че слухът ми не е като на Сърдитко, та да чуя повече неща от разговорите ви. Мъжки момичета сте вие, затова толкова ви обичам!

Роза се засмя на тези думи и се обърна към сестра си:

— Бъди сигурна, че докато си дойде татко, този стар фронтовак ще ни научи на доста солени изрази.

— Не отричам — започна да се оправдава Дагоберт, — че в речника ми се намират някои и други пиперливи ругатни, но от тях понякога ми олеква, когато се повиши градусът. Може ли човек да изтърпи всичките неприятности на битието, ако приема всичко навътре и не смее да изпсува на висок глас, поне веднъж.

— Забрави какво си казал в този момент — закани му се Роза с пръст, — защото ако те чуе госпожа Августина…

— Права сте — отвърна старият войник, като се мъчеше да прикрие неспокойството си, — тя е много добра и възпитана жена.

— Понеже стана дума за нея — прекъсна го Бланка, — не е лошо да припомня нейните притеснения, че любовта й към нас не можела да се сравнява с твоята, скъпи ни Дагоберт. Това е голям комплимент за теб.

— Наистина, тази жена имаше, тоест… има много добро сърце.

Старият войник отново се притесни, защото му бе трудно да прикрива чувствата си.

В това време сестрите, които не бяха усетили вълнението на Дагоберт продължаваха да говорят за госпожа Августина.

— Доколкото знам, тази жена е вдовица на един татков войник, който загинал в някакво сражение. Може би това е причината така добре да ни разбира…

— Преживяваше с нас всяка наша болка — прекъсна Роза сестра си, — а неведнъж съм я виждала и да плаче. Всъщност, скъпи наш Дагоберт, ти в последно време не се ли въртиш повече от необходимото около тази възпитана госпожа?

Момичетата се засмяха в един глас.

Увлечени в този разговор, никой от тримата не беше забелязал, кога до вратата е застанал слугата Глупчо. Той се поклони театрално и обяви:

— Дошъл е господин Родин.

Преди още момичетата и старият войник да разберат това съобщение, йезуитът нахлу в салона така решително сякаш бе тръгнал да превзема някаква крепост.

Дагоберт, който бе изненадан неприятно от този акт, се обърна към Глупчо и му кресна:

— Кой ти разреши да водиш външни хора тук?!

— Прощавай, господин Дагоберт — отвърна Глупчо и се свлече на колене, събирайки ръцете си като за молитва.

— Напуснете стаята веднага! И вие също, господине! — изрече сурово войникът, като се обърна към Родин, който вече се бе приближил усмихнат до момичетата.

— Както заповядате — веднага отвърна свещеникът, но без да помръдне от мястото си.

— Господин Дагоберт — отново заговори Глупчо, — извинете още веднъж, че доведох този човек в салона, но нещо съм се объркал. Нали знаете, след нещастието с госпожа Августина…

— Какво нещастие? — извика в един глас Роза и Бланка.

— Госпожата, — заговори бързо Глупчо, въпреки опитите на Дагоберт да го изтласка навън, — тази нощ я откараха, защото е болна от холера…

Старият градинар не можа да се въздържи и тежкият му юмрук се стовари върху челюстта на слугата. Вторият удар запрати Глупчо през вратата в другата стая. След това Дагоберт разярен се обърна към Родин: