Йожен Сю - Скитникът евреин

— Те бяха на своето място, но вашето днес не е тук! — прекъсна го Дагоберт, като продължаваше да държи вратата отворена.

— Признайте поне едно, че моето място е в болничното заведение на д-р Баление, — отвърна Родин, като изгледа войника с някаква хитрост в погледа. Нали помните онази къща, в която ви върнах онзи скъпоценен за вас императорски кръст? Това беше същият ден, в който милата госпожица Кардовил не позволи да ме удушите. Трябва да ви кажа, госпожици, че този войник тук, има желязна ръка, която прусаците и казаците навярно познават по-добре от мен…

Родин бе успял с началото на своя план. Момичетата и Дагоберт вече знаеха за услугите, които им беше направил. И тримата не знаеха, че преди време госпожица Кардовил бе предупредила маршала за зловещата роля, която изпълнява Родин спрямо техния род. Маршал Симон бе решил да не тревожи стария войник и дъщерите си. Верен обаче на интуицията си, старият гренадир изпитваше неприязън към този хлъзгав човек.

— Въпросът не е дали ми е желязна ръката или не…

— Сетих се за това, драги господине — продължи Родин, като неусетно се приближаваше до двете момичета — по повод на малките услуги, които съм ви направил, забележете с голямо удоволствие.

Дагоберт изгледа втренчено Родин, който срамежливо притвори очи.

— Доколкото ми е известно — каза войникът след известно мълчание, — благородните хора никога не говорят за услугите, които са извършили, а вие вече няколко пъти повторихте…

— Дагоберт — прекъсна го притеснена Роза — нали този човек ни носи новини от татко.

Дагоберт махна с ръка, като продължаваше да гледа Родин в очите.

— Вие сте хитър човек, но и аз не съм новак.

— Аз съм хитър? — кротко възрази Родин.

— Разбира се. Решихте с няколко красиви фрази да приспите бдителността ми, но това не е толкова лесно. Чуйте ме добре: някой от хората в черни раса ми бе откраднал кръста и вие ми го върнахте. Това е факт. Пак тези разбойници бяха отвлекли и момичетата, а вие отидохте и ги върнахте. Това също е факт. Не отричам и това, че именно вие предадохте отец д’Егрини. Всичко това доказва две неща: вие сте съучастник на всичките тези черноризци, а освен това паднахте толкова ниско, та предадохте и своите. Това са причините поради които ви считам за недостоен човек. Затова настоявам да си тръгнете веднага!

— Но, господине…

— Няма какво да обсъждаме — отвърна ядосано Дагоберт — когато един човек прави добро, по начина по който го правите вие, в това несъмнено има нещо непочтено. Не съветвам никой да се доверява на такива хора.

— Разбирам — едва прикри недоволството си йезуита, — но вероятно ще започнете да разсъждавате по друг начин, ако се замислите над това, какви причини бих имал да ви правя тези услуги, а още повече да ви мамя.

— Фактът, че така упорито продължавате да стоите тук, вече говори за някаква полза.

— Вече ви казах целта на посещението си.

— Да, казахте, че носите новини от маршал Симон.

— Точно така, имам честта да ви предам известия от маршала — тържествено обяви Родин, като успя да се приближи още повече до двете сестри.

Той се огледа бързо и веднага продължи:

— Скъпи госпожици, наистина имам новини от баща ви.

— Тогава слезте с мен в моята стая и там ще ми ги разкажете — каза Дагоберт.

— Нима имам вид на толкова жесток човек? Та нали дъщерите на маршала имат най-голямото право да ги научат първи?

— Господине, защо не ми спестите неудобството да изхвърля човек на вашите години през вратата? — разсърди се отново старият войник.

— Добре, добре — отвърна спокойно Родин — хайде да отиваме във вашата стая. Ще ви разкажа всичко, а нека после съвестта ви ви измъчва, че сте лишили тези деца от удоволствието да чуят тези новини.

След тези думи Родин се поклони ниско на момичетата, като едва прикриваше яростта си, след което излезе от стаята.

След четвърт час войникът отново се върна при сестрите, които нетърпеливо го заобиколиха.

— Какви са новините от татко? — попита първа Роза.

— Факт е, че този стар магьосник знае къде е заминал маршалът, както и това, че е бил в приповдигнато настроение. Откъде е научил всичко това не зная, но според мен това е още една причина да не му се вярва — завърши войникът.

— Но, какви са все пак новините? — повтори въпроса си Роза.

— Някакъв приятел на този хитрец, защото той е точно такъв, срещнал маршала на двадесет и пет мили от Париж. Като разбрал, че този човек идва в града, той го помолил да ви предаде, че е жив и здрав, и че много скоро ще бъде заедно с вас.