Йожен Сю - Скитникът евреин

— Чуваш ли, сестрице? — обърна се Бланка развълнувана към Роза.

— Скъпа госпожо — малко тържествено заговори Роза, — баща ни в момента е далеч от къщи, а ние нямаме много неща, с които да се занимаваме. Искам да ни дадете един съвет…

— Какъв съвет, мило момиче? — попита лицемерно госпожа Сен Дизие.

— Ние имахме една учителка, която винаги се е грижила много за нас. Разбрахме, че тази нощ е заболяла от холера и са я откарали…

— Боже мой! — възкликна княгинята и се прекръсти. — Къде е тя сега?

— Не знаем, госпожо…

— И вие още не сте отишли да я видите?

— Не бързайте да ни обвинявате, госпожо, защото ние не сме равнодушни или неблагодарни — каза Бланка, — но просто не знаем къде се намира в момента…

— Но кой може да ви забрани да я потърсите и посетите?

— Дагоберт, госпожо. Той не дава да напускаме къщата, защото се безпокои за нас.

— Склонна съм да извиня този благороден човек, защото той много ви обича и е загрижен за вашата безопасност. Но той навярно не знае, че холерата не е заразна, както се смяташе досега и затова се страхува.

— Мислите ли госпожо, че трябва да отидем при нашата възпитателка? — попита Роза. — Ние много се тревожим за нея и бихме искали да й помогнем…

— Разбира се, че трябва да й помогнете. Иначе, какво ще си помисли за вас тази жена? Малодушието не е черта на силните характери. Всъщност, ще ме извините, че ви припомням, но нали вие изгубихте майка си преди време? Сега, обаче, трябва да бъдете спокойни за нея, защото тя е в рая, тъй като бе истинска християнка. Спомням си, че преди да умре, тя прие тайнствата на нашата светла майка, Църквата.

— Тогава живеехме в Сибир, госпожо — поясни с натъжен глас Бланка — и тя почина от холера. Наблизо нямаше свещеник, за да я изповяда и причести…

— Възможно ли е това — учуди се княгинята — майка ви да е умряла без помощта на Божи служител?

— Аз и сестра ми се молихме за нея — почти просълзена поясни Роза, — а Дагоберт я погреба…

Госпожа Сен Дизие бе толкова нажалена, колкото й позволяваше артистичното умение. А както вече споменахме, тя притежаваше такава дарба още от младите си години.

Нито за секунда погледът й не изпускаше реакциите на младите момичета. Когато прецени, че е дошъл моментът за решителната атака, госпожа Сен Дизие се изправи и заяви:

— Не бива да се отчайвате, деца мои! Рано или късно Бог ще извика вашата майка в рая. Освен това вие двете също бихте могли да помогнете това време да се съкрати.

— Ние ли, госпожо? — недоверчиво я погледнаха момичетата.

— Разбира се, че вие. Просто трябва да заслужите Божието благоволение. С християнска преданост, с човеколюбиви дела. Нашият божествен баща най-благосклонно приема молитвите на децата, които са отправени за техните майки, както и техните дела.

— Според мен, в момента не става дума само за нашата възпитателка — реагира живо Бланка.

— А, ето че Дагоберт се връща — прекъсна я Роза, която първа бе чула тежките стъпки на войника.

Госпожа Сен-Дизие веднага се позасмя и сякаш да успокои обстановката посъветва заговорнически двете сестри:

— Нека този разговор си остане наша тайна, не бива да огорчаваме добрия човек, защото напразно ще се тревожи.

— Но как да открием нашата възпитателка, госпожо? — попита нетърпеливо Роза.

— Имайте ми пълно доверие и аз ще ви помогна — увери ги княгинята. — Аз отново ще ви посетя и тогава ще обмислим как да направим така, че да помогнем и на душата на вашата майка…

Едва завърши тази фраза набожната госпожа и Дагоберт влезе в салона. Понеже беше в приповдигнато настроение той не забеляза смущението по лицата на момичетата.

— Не исках, господине, да се сбогувам с тези прелестни госпожици преди да сте се върнал при тях — посрещна го госпожа Сен Дизие.

— Това не ме учудва, госпожо, защото съм убеден във вашето благородство и вярвам, че сте дали добри съвети на децата.

— Бъдете спокоен, господине — поклони се княгинята и тръгна към вратата.

Момичетата я изпратиха радушно, чак до колата.

Никой в къщата не подозираше, че оттук госпожа Сен Дизие отиваше право при Родин, за да му разкаже, как е преминала срещата.

Една от многото временни болници, които бяха отворени в Париж, се намираше на улица „Мон Блан“. Стопанинът на къщата, който живееше сам, веднага се бе съгласил да я предаде на разположение на властите. Тук бяха пренасяни тези болни, които вече нямаха никаква надежда за спасение.