Йожен Сю - Скитникът евреин

В това време Роза се извини и тихо отиде в другата стая.

— Госпожо — обърна се почтително Дагоберт към княгинята, — направете ни честта да седнете.

И след като подаде стол на княгинята войникът продължи:

— Роза ще донесе сега кесийката…

— Това е най-добрият ни приятел, госпожо — намеси се в разговора и Бланка.

— Не се съмнявам в това — отговори набожната княгиня, — защото вие заслужавате такова приятелство.

Когато момичетата подадоха парите на госпожо Сен Дизие тя възкликна развълнувано:

— Но вие давате жълтици? Момичета, аз съм сигурна, че тези пари са били определени да си купите нещо, а вие така благородно ги дарявате за болните.

— Повярвайте, госпожо, че не сме лишени от нищо и приемете нашата скромна помощ — отвърна Роза свенливо. — Ще бъдем истински щастливи, ако успеем с нещо да помогнем на тези нещастници.

— Наистина много хора са потънали в това нещастие, но има поне едно нещо, което донякъде ме утешава. Мнозина са тези, които са готови да помогнат, с каквото могат, дори се излагат на опасност да бъдат заразени…

В това време влезе един слуга и съобщи на Дагоберт, че някакъв човек искал веднага да разговаря с него. Княгинята успя да се овладее и не показа, колко я зарадва това излизане на стария войник.

Гренадирът стана и се обърна вежливо към възрастната госпожа.

— Благодаря ви, госпожо, за съветите, които давате на момичетата относно опасностите, които крие тази болест. Ще ви бъда благодарен, ако преди да си тръгнете, им кажете още няколко думи в тази връзка. А сега ме извинете за момент…

След това Дагоберт отиде при двете сестри и им прошепна:

— Слушайте внимателно, деца, от съветите на тази жена има какво да се научи.

Щом останаха сами, княгинята, без да се бави, съвсем спокойно започна да изпълнява указанията, които й бе дал Родин преди да дойде в къщата:

— Струва ми се, че не разбрах добре последните думи на вашия искрен приятел. Когато ви говорех за опасностите, които крие предаността, аз не исках да я отрека. Напротив.

— Тъкмо навреме ни казвате това, госпожо! — отвърна заинтригувана Роза.

— Бях сигурна — продължи любезно госпожа Сен Дизие, — че такива благородни сърца, като вашите, ще ме разберат. Голямата опасност, която носи тази болест със себе си, не означава, че не трябва да се помага на заболелите. Тъкмо обратното. Именно сега те най-много се нуждаят от нашата помощ, нали? Бог закриля тези, които вършат добро дело. А истинска християнска добродетел е да помагаш на ближния, когато е в беда.

— Ние се възхищаваме от такива хора, госпожо! — прочувствено въздъхна Роза.

— Вярвам ви, деца — продължаваше атаката си княгинята, — вчера посетих временната болница, която се намира на няколко крачки от вашата къща. Една от залите бе препълнена от болни, които постепенно умираха. Изведнъж видях да влиза една жена, моя стара приятелка, придружена от двете си дъщери. Само след минута разбрах, че трите са дошли, за да помагат на лекарите с каквото могат!

Двете момичета се спогледаха. Нито за миг те не можеха да се усъмнят в думите на княгинята, която говореше така убедително. Те не можеха и да предположат, че йезуитът, който преди малко напусна тази стая е дал подробни указания на тази набожна жена, точно какво и как да каже пред тях.

Княгинята изгледа внимателно девойките и продължи своето прочувствено изложение:

— Вие, разбира се знаете, че до тези, които са решили да жертват спокойствието си, за да се притекат на помощ на нещастните, винаги са свещениците, Божиите слуги. В тази същата болница, за която вече ви споменаха, видях и един абат, който просто смайваше всички с благородството, с добрината и човечността, с която се отнасяше към болните. В такива тежки времена, именно хора като отец Гавриил…

— Отец Гавриил! — извикаха момичетата.

— Нима го познавате? — с престорено учудване попита госпожата.

— Как да не го познаваме, та именно той ни спаси по време на едно корабокрушение.

— Именно отец Гавриил ли? Да не се заблуждавате нещо, деца? — продължаваше да демонстрира учудването си княгинята.

— Не е възможно да грешим. Той е човек с дълги руси коси и светли сини очи, нали?

— Наистина, няма съмнение, че говорим за един и същи човек — разпери театрално ръце княгинята. — Да ви призная откровено, такова човеколюбие рядко се среща. Изпитвах истинска набожна гордост, когато видях какви свещеници има! Той сякаш неволно вдъхваше сили и на болните и на тези, които се бяха посветили да им помагат.