Йожен Сю - Скитникът евреин

— Господине, ако не напуснете къщата, боя се, че ще посегна и на вас!

— Разбирам, разбирам — отговори бързо Родин и започна да отстъпва, като в същото време се опитваше да подаде ръка за поздрав на двете сестри.

Отстъпвайки, Родин внимателно оглеждаше обстановката, като погледът му най-често търсеше погледите на момичетата. Те очевидно бяха разтревожени от пресметливото „неблагоразумие“ на Глупчо, който въпреки изричната забрана от страна на Дагоберт, се бе разприказвал.

В това време Роза се приближи до войника и тихо го попита.

— Истина ли е, че клетата госпожа Августина е заболяла от холера?

— Не, не зная… Аз да не съм лекар — отговори объркано Дагоберт.

— Но защо искаш да скриеш от нас? — каза решително Бланка — Сега разбирам, защо още сутринта бе малко объркан…

— Сестрице — обърна се Роза към сестра си, — ела да отидем в нейната стая. В такива случаи има неща, които са въпрос на чест и трябва да бъдат свършени.

Родин се бе спрял в началото на стълбището и с любопитство наблюдаваше сцената, която не бе очаквал. Мисълта му трескаво течеше, за да открие неговото място в това странно положение.

— Вие няма да излезете от тук! — твърдо заяви старият войник.

— Дагоберт — погледна го учудено Бланка, — нима ще ни спреш да извършим това, което би направил всеки честен човек?

— Повтарям ви, че няма да позволя да напуснете тази стая! — продължи да упорства войникът.

— Баща ни е давал неведнъж примери за достойно държане — допълни Роза — и няма да бъдем негови достойни дъщери, ако се приберяхме страхливо в стаята си.

— Ваше единствено задължение — зачерви се от яд Дагоберт — е да се пазите и да посрещнете баща си живи и здрави! Дал съм дума да ви пазя и няма да я пристъпя за нищо на света!

— Но какво толкова опасно има, ако посетим нашата учителка? — учуди се Роза.

— Дори и да съществува някаква опасност, — прекъсна я Бланка нетърпеливо, — не сме ние, които ще се страхувате от нея. Дагоберт, бъди така добър и ни пусни да отидем.

В този момент Родин, който бе мълчал през цялото време, се усмихна леко, а в очите му блесна зловещ пламък.

Дагоберт, който вече не знаеше как да се справи с двете сестри изведнъж разпери ръце и обяви:

— Добре, скъпи госпожици, вървете при вашата учителка. Стига да си е в стаята.

Момичетата, които бяха готови да хукнат по стълбите, изведнъж се спряха.

— Но, ако тя не е тук, къде би могла да бъде? — попита Роза, а в гласа и се усещаше известно колебание.

— Вероятно допускате, че ще ви кажа, като ви виждам такива настоятелни?

— Тя е починала! — извика Роза пребледняла.

— Не, това не! — реагира остро войникът. — Кълна се, че е жива. Самата тя пожела да я преместят на друго място, като се страхуваше да не стане причина и друг в къщата да се зарази. Затова не бива да напускате стаята си. Няма да позволя това!

В този момент, сетил се отново за неканените гости, Дагоберт се обърна и видя застиналата зловеща фигура на Родин, изправена до стълбите. Свещеникът приличаше на лешояд, който изчаква удобния момент, за да нападне жертвата си.

— Вие още ли сте тук!

— Позволявам си, господине — каза Родин спокойно като човек, който отлично може да се владее, когато това е необходимо — да отбележа, че не ми беше възможно да си тръгна, защото вие препречвахте изхода.

— В момента нищо не възпрепятства вашето тръгване…

— Разбира се, че ще си тръгна, но оставам учуден от начина ви да посрещате гости в тази къща.

— В случая става дума за изпращане, а не за посрещане.

— Имах благородното намерение да си поговорим…

— Не разполагам с време за разговори.

— Смятам, че поводът да дойда е твърде важен…

— За мен най-важната работа в момента е да съм при тези две деца.

— Разбирам, господине, затова няма да се натрапвам — каза Родин, като пристъпи прага на вратата — и моля да бъда извинен за неблагоразумието си. Смятах, че като човек, който носи чудесни новини от маршал Симон, имам правото, но…

— Новини от баща ни? — почти извика Роза и се приближи до Родин. — Тогава говорете по-бързо.

— Имате вести от маршал Симон? — старият войник изгледа подозрително Родин. — Какви са тези вести?

Обаче вместо да отговори, Родин направи крачка и отново се озова в салона, като не откъсваше поглед от двете сестри.

— Истински съм щастлив, че именно на мен се падна честта отново да прекрачвам прага на тази къща с добри новини. Радвам се, че младите госпожици са все така красиви и жизнерадостни. Освен това сега са весели, а не както в онзи отвратителен ден, когато отидох да ги взема от отвратителния манастир, където бяха затворени. Помня, колко бяха щастливи да прегърнат баща си…