Йожен Сю - Скитникът евреин

Една случайност неволно бе спомогнала да се осъществи в действителност една от лъжите на госпожа Сен Дизие.

За да осигури успеха на своята мисия, двете сестри да отидат в болницата с болните от холера, тя бе излъгала, че там е отец Гавриил. Тя разчиташе на предаността на младите момичета към младия мъж и това бе вярно, но едва ли бе очаквала старата госпожа, че абат Гавриил наистина ще бъде в болницата.

Малко след това което се случи, водени от сестра Марта, двете сестри влязоха в една от стаите, която бе определена за болни жени. По всичко личеше, че преди да бъде предоставено за болница това помещение бе служило като приемна в този богат дом. Стените бяха украсени с позлатени орнаменти, а на всяка страна имаше по едно огледало, изработено от известни френски майстори.

В тази разкошна обстановка бяха поставени болнични легла, които до едно бяха дарения. Затова сред тях имаше и дървени нарове и такива, изработени от акажу.

Сестра Марта, която придружаваше Роза и Бланка им каза нещо тихо, като им показа направените прегради, след което се отдалечи в дъното на стаята, за да даде някои разпореждания.

Останали сами двете момичета малко се смутиха и затова боязливо огледаха най-близките болни жени. Те бяха попитали сестра Марта дали е докарана в болницата жена на име Августина Трамблай, но болногледачката не си спомняше такова име, затова ги посъветва да обикалят стаите и така сами да се уверят дали тя е тук или не е.

По този начин планът на Родин, изпълнен блестящо от госпожа Сен Дизие вече се осъществяваше. Момичетата бяха изложени на смъртна опасност, макар информацията, че тяхната възпитателка е в тази къща бе напълно измислена.

През своя недълъг живот Роза и Бланка бяха преживели много ужаси и бяха видели всякакви неща, но тук, в богатите стаи на временната болница те за първи път се срещнаха с холерата очи в очи.

На леглата бяха налягали жени, някои от които се превиваха от болки и глухо стенеха. Други лежаха неподвижни, а по бледите им лица не личеше капка живот. Трети плачеха, като оплакваха участта си.

Пред всичко това сестрите усетиха, че голямата решителност, с която бяха дошли, постепенно ги напуска. На всичко отгоре и двете започнаха да усещат някакво пулсиране в областта на слепоочията, както и студени тръпки, които минаваха през цялото тяло. Не след дълго, обаче, смелостта им се възвърна. Дадоха си кураж, че преживяното премеждие с Морок ги е уплашило повече, отколкото трябва и се заеха отново да издирват своята възпитателка от двете страни на преградата. Те дори не подозираха в тези минути, че бяха спасени от отец Гавриил.

В същото време свещеникът вече бе дошъл на себе си. Щом раната му бе превързана той побърза да се върне в стаята с жените, където разговаряше с тях и ги утешаваше.

Когато той вече влизаше в първата стая, близначките бяха в края на своето търсене. И на двете им се виеше свят, но те отдаваха това на преживения страх, на силното впечатление, което им бе направила болницата. Истината, обаче, беше друга: сестрите бяха се заразили едновременно от холера! Те, както често се случва с близнаците, приличаха на двоен цвят, който едновременно израства, едновременно увяхва…

В този момент вече Роза и Бланка носеха на своите лица смъртния отпечатък на заразата. Когато в края на преградата те се изправиха една срещу друга, гледката бе неописуема.

Девическата хубост на Роза и Бланка се бе сменила със смъртна бледност. Сините им очи изглеждаха странно големи и потънали в своите орбити. Наместо с приятна червенина, устните им бяха започнали да посиняват. Като се видяха те не можеха да се въздържат и възкликнаха едновременно:

— Сестрице, и ти ли страдаш?

В този момент и двете не издържаха и се хвърлиха в прегръдките си.

— Отчаяна съм, Роза, побиват ме студени тръпки.

— На мен ми горят и гърдите…

— Може би ще умрем, сестрице…

— Боже Господи, защо! Поне да сме двете…

— Клетият ни баща ще остане сам!

— Сега разбирам, сестрице, че нашият сън се сбъдна! Бъди ни на помощ, Господи… Виж, виж, но това е Гавриил!

Наистина, в този момент отец Гавриил бе обходил стаите и излизаше през последната врата.

— Боже мой, кого виждам! Дъщерите на маршал Симон! — не се стърпя и извика младият свещеник.

Той се спусна и прегърна близначките. Сестра Марта, която също се намираше наблизо бързо се приближи и му помогна да настанят момичетата на леглото на дежурния лекар.