Йожен Сю - Скитникът евреин

Отец Гавриил седна до главите им и ги наблюдаваше с нескрита болка. Той знаеше, че е трудно да се пребори със злото, но поне можеше да им помогне да го понесат по-леко… В очите му се появиха сълзи при гледката на тези две красиви сестри, които по прищявка на съдбата така бързо се бяха заразили със страшната болест. През съзнанието му неволно преминаха неотдавнашните спомени за смъртта на Жак Ренепон, за бързото отвличане на господин Харди в отдалечен манастир и преминаването му, почти в предсмъртния час в Исусовото Общество. Това бяха хора все от неговия род, родът Ренепон и той не можеше да не страда, като гледаше, как пред очите му се стопяваха още двама от този род, младите и красиви Роза и Бланка. Младият свещеник не знаеше, че умело изплетената интрига бе довела девойките в болницата.

Роза и Бланка, които бяха дошли на себе си след първия шок на уплаха, бавно отвориха очи и отправиха поглед към красивото лице на абат Гавриил.

— Сестрице, виждаш ли архангела, — проговори Роза с отслабнал глас, — както в нашия сън, когато бяхме в Германия.

— Спомни си, че преди три дни отново ни се яви…

— Дали нашата смърт, ще помогне на клетата ни майка?…

— Архангеле, светли архангеле, моли се на Бога за нашата майка и за нас…

Досега Гавриил бе наблюдавал момичетата със стиснати от мъка зъби и не смееше да заговори, но след тези думи на сестрите той не издържа:

— Защо се съмнявате за спасението на майка си, деца мои? Малко са така чистите и свети души там, при Създателя. Тя е известна на мнозина със своите добродетели, така че няма за какво да страдате заради нея в този час…

— Чуваш ли, сестрице — прошепна развълнувано Роза — нашата майка е намерила спасението.

— Разбира се, разбира се — продължи Гавриил — вие по-скоро трябва да мислите за своя баща. Бъдете сигурни, че няма да умрете и ще живеете с него щастливи…

— Баща ни — повтори Бланка тъжно, — когато се върне, нас вече няма да ни има. А ние вярвахме, че можем да направим добро за болните, да им помогнем. Никога не сме вярвали, че тази страшна болест може да ни покоси за броени минути. Само до преди час ние се смеехме и шегувахме… Боже…

Момичетата се прегърнаха и от очите им започнаха да се стичат топли сълзи. След това протегнаха ръце към Гавриил.

— О свети мъченици на най-благородното себеотрицание! — извика свещеникът. — О ангелски души, съкровища на невинност и чистота! Уви, Бог ви вика при себе си, сякаш земята не е достойна да ви има…

— Сестрице, татко…

Това бяха последните думи на двете сирачета, които издъхнаха почти едновременно, както едновременно се бяха и заразили.

Роза и Бланка бяха мъртви.

Отец Гавриил и сестра Марта затвориха клепачите на момичетата, коленичиха до леглото и започнаха да се молят.

Изведнъж страшен вик разтърси стаята. Завесата се дръпна рязко и до леглото застана Дагоберт. Като видя двете момичета и коленичилите Гавриил и сестра Марта той изохка, олюля се и падна тежко на пода.

Над Париж е мрачна нощ. Буря олюлява дърветата и притиска къщите.

Часовникът на църквата Монмартър удари глухо един часа. Под високия свод, в една носилка, лежаха Роза и Бланка.

Проблясванията на светкавиците осветяват две фигури, които прегърбени пресичат алеята на гробището. Гробарят носи фенер, а неговият спътник, заметнат с широко наметало е навел глава и тихо плаче.

Този човек е старият евреин Самуил, пазачът на къщата на улица „Свети Франц“.

В нощта, когато бе погребението на Жак Ренепон, именно Самуил бе отишъл да разговаря с гробаря. Жак бе първият от седемте наследници на рода Ренепон. Самуил тогава бе помолил гробаря, срещу добро възнаграждение, да му направи една услуга…

Странна беше тази услуга!

Двамата мъже спряха под едно голямо дърво и гробарят посочи на стария евреин новоизкопан гроб.

— Тук съм ги оставил…

— Сигурен ли сте?

— Разбира се, защото не се случва често да погребвам две тела заедно…

— Уви, и двете заедно… — повтори сякаш на себе си Самуил.

— Сега вече знаете мястото. Искате ли още нещо?

Евреинът не отговори.

Той падна на колене и целуна пръстта на гроба. След това стана, изтри сълзите от очите си и известно време говори нещо тихо на гробаря.

Отначало гробарят, който явно бе уплашен от думите на евреина, отказа да се съгласи с него. С молби, увещания и накрая с блясъка на златото Самуил успя да го убеди да приеме предложението. Преди да се разделят, гробарят се обърна към своя нощен спътник: