Йожен Сю - Скитникът евреин

— Какво правиш тук, говедо? — повтори въпроса си Дагоберт, който бе повече готов да се разсмее, отколкото да се скара.

— Ох, господин Дагоберт, какъв страх! Боже мой! Добре че не носех някакви стъклени съдове, защото щяха да се изпочупят и кой тогава щеше да е виновен?

— Аз те питам, какво правиш тук? — рече Дагоберт.

— Не виждате ли, господин Дагоберт — отвърна Глупчо, като посочи обърнатия панер — носех дърва за камината на господина.

— Добре, добре… Сега взимай този панер и се измитай.

— Още ми треперят краката, господин Дагоберт. Какъв страх, какъв страх, какъв страх…

— Ще си вървиш ли, говедо? — разсърди се старият войник.

След това улови Глупчо за ръката и го тласна към вратата. Кучето му настръхна и заръмжа злобно.

— Ще си вървя, ще си вървя, господин Дагоберт — извика слугата, като вдигна панера. — Само кажете на Сърдитко да…

— Хайде измитай се, говедо, такова! — не издържа повече Дагоберт и изблъска Глупчо навън.

След това старият войник затвори вратата към задните стълби, приближи се до вратата на стаята, в която живееха двете сестри и я затвори. След това Дагоберт се приближи до леглото и откачи два заредени револвера от стената. Внимателно измъкна капсулите, върна оръжието на мястото му и въздъхна облекчено. Точно когато се готвеше да си тръгне той се сети нещо, върна се и извади от ножницата една много остра индийска кама. Огледа я внимателно, след това се наведе и като използва за опора крака на леглото строши острият й връх.

След това Дагоберт отиде да отвори двете врати и се върна до огнището. Облегна се на мраморната камина и се замисли. Сърдитко, сгушен до него, внимателно следеше всяко движение на господаря си. А господарят му бе замислен. Неприятни мисли терзаеха съзнанието му и той все не можеше да открие отговор за множеството въпросителни. От няколко дена маршалът бе станал по-особен и нервен. Явно бе, че се колебае да вземе някакво решение. Дагоберт се тревожеше и от присъствието на различните оръжия в стаята на маршал Симон. Познаваше добре своя господар и знаеше, че е способен на емоционални постъпки. Някакви писма също навярно са оказали влияние върху него, но Дагоберт не бе склонен да отдава такова значение на няколко изписани листа.

По едно време на вратата се почука тихо. Войникът, ядосан, че са прекъснали мислите му, отиде бързо до вратата и рязко отвори. Пред него изникна отвеяното лице на Глупчо.

— Защо не отговаряш, когато питам кой чука? — ядосано го изгледа войника и грубо го дръпна в стаята.

— Понеже преди малко ме изгонихте от стаята, господине. Затова не се обадих, за да не ви ядосам с името си.

— Казвай по-бързо, какво има!

— Сега ще ви кажа, господин Дагоберт. Един момък…

— Давай нататък!

— Иска веднага да разговаря с вас…

— Името му?

— Името ли, господин Дагоберт? — повтори Глупчо, като се хилеше нарочно.

— Да, говедо, казвай как му е името!

— Вие на майтап ме питате, как се казва този човек, нали господин Дагоберт?

— По всичко личи, че искаш да ме ядосаш! — извика старият войник и хвана Глупчо за врата. — Сега ми кажи името на този младеж.

— Чуйте ме, господин Дагоберт, не си струва да ви казвам името на този човек, защото вие много добре го знаете. Защото това е вашият син и чака долу да го приемете и да разговаряте с него.

Цялата тази сцена бе много изкусно изиграна от Глупчо, който по този начин вместо да разяри господаря си, успя да предизвика неговото съжаление. Дагоберт го погледна и тръгна към стълбите, като му направи знак да го последва.

Глупчо изпълни заповедта, но преди това незабелязано извади едно писмо и го пусна в стаята. След това настигна Дагоберт и му заговори:

— Вашият син е в двора, господин Дагоберт. Не искаше да се качи горе и затова остана долу…

Този път обаче сметката на слугата не бе включила Сърдитко. Кучето се повъртя след двамата в стаята и понеже беше дресирано да носи различни предмети на своя господар, видя подхвърления от слугата плик, взе го в уста и бързо се спусна по стъпалата.

Дагоберт не бе виждал сина си няколко дена, затова много се зарадва на тази среща. След това двамата отидоха в едната от двете стаи, в които живееше старият войник.

— Как е жена ти? — попита бащата.

— Добре е…

Чак тогава Дагоберт забеляза промяната в лицето на Агрикол.

— Струва ми се, че си нещо тъжен. Да не се е случило нещо неприятно?