Йожен Сю - Скитникът евреин

— Татко, струва ми се, че за нас всичко вече е свършено — отвърна ковачът примирено.

— За какво говориш?

— За господин Харди…

— Нали ми каза преди три дни, че ще ходиш да се видиш с него?

— Точно така и стана. Дори брат ми Гавриил се срещна с него и двамата разговаряха. След този разговор господин Харди бе много окуражен и повярва, че всичко ще се оправи. Дори взе решение веднага да се върне при нас. Когато с другарите ми отивахме да го вземем и се намирахме само на стотина крачки от къщата на черните раса…

— На черните раса ли казваш? — уточни мрачно Дагоберт. — Тогава е сигурно, че се е случило някакво нещастие.

— Така и стана — въздъхна Агрикол. — Когато видях откъм къщата да се спуска кола, някакво вътрешно предчувствие ме накара да застана пред конете. Сега вече съм сигурен, че с нея отведоха господин Харди!

— Искаш да кажеш, против волята му?

— Не, не насила. Тези свещеници са много опитни, когато трябва да убедят някого в нещо. Та не знам ли как постъпиха с клетата ми майка?

— Наистина, тя бе достойна жена, но успяха да я оплетат в мрежите си! Но какво стана с тази кола?

— Щом я видях сърцето ми се сви. Почти несъзнателно се изправих пред конете и извиках за помощ. В този момент коларят силно ме удари с камшика и аз политнах назад. Когато се опомних колата вече бе далече.

— Да не си ранен? — Дагоберт с любопитство и безпокойство огледа сина си.

— Не, не съм, само леко се одрасках…

— И какво стана след това?

— Отидох веднага при госпожица Кардовил и й разказах всичко. Тя веднага се разпореди да впрегнат нейната кола, за да можем да проследим къде ще откарат господин Харди. Посъветва ме, където и да го настигнем да се опитаме да го убедим да се върне.

— Наистина това е най-доброто, което е могло да се направи. Младата госпожица е проявила съобразителност.

— След час вече бяхме по следите на изчезналата кола. Други кочияши ни съобщиха, че са я видели да пропуска по Орлеанския път. Така стигнахме до Етамп, където местни хора ни казаха, че колата е свърнала в един черен път, който водел до една самотна къща в долината, на четири мили встрани от околните селища. Тази къща се наричала Valde Saint-Herem и била собственост на някакви свещеници. Нощта бе много тъмна и хората ни посъветваха да пренощуваме в гостилницата и на сутринта да продължим търсенето. Послушахме ги, а когато на разсъмване се приготвихме за път, видяхме наоколо да стърчат грозни скали и самотни черни дървета. Колкото повече навлизахме в долината, толкова по-пустинен ставаше пейзажът, сякаш не се намирахме до Париж. Най-после спряхме пред една голяма стара къща с червеникава мазилка и с малки прозорчета. В живота си не бях виждал по-самотно и неприветливо място. Слязох от колата и дръпнах звънеца. Отвори ми някакъв невзрачен човечец. Попитах го за отец д’Егрини, пристигнал снощи, дали е тук в момента, защото му нося много важно известие. Това успя да го заблуди и той ни пусна вътре. След малко отнякъде се появи самият абат д’Егрини, който като ме видя, се дръпна назад и изчезна. Трябваха ми само пет минути за да открия господин Харди…

— Давай нататък — нетърпеливо подкани Дагоберт.

— Щом му видях лицето и разбрах, че всичко е загубено. Той пръв заговори, а гласът му бе тих и нещастен. Каза, че знаел защо сме пристигнали, но той бил решил да се отдаде на молитви и пост за спасение на душата си и за спасение на близки нему души и сърца. След това ни се извини, но не можел да разговаря дълго, защото бил изморен от трудното пътуване. Казвам ти, за една нощ той бе станал неузнаваем: лицето му смъртно бледо, а очите му с един особен блясък. По едно време д’Егрини влезе при нас и господин Харди го помоли да ни изпрати! Представяш ли си? След това ми махна за сбогом и влезе в близката стая. Всичко бе свършено!

— Ясно, черните раса са го притиснали, както това са правили и с много други почтени хора — измърмори Дагоберт.

— Тогава аз — продължи развълнувано Агрикол — реших, че трябва да се върна тук, придружен от господин Дюпон. Не мога да си простя, какво успяха да направят тези хора от господин Харди! Те просто лишиха от нормален живот повече от триста души! Наместо да започнем всичко отначало, господин Харди е отделен в някаква зловеща къща и обречен на пуст и безплоден живот.

— Тези раса, тези раса — изруга Дагоберт настръхнал, без да скрива отвращението си, — колкото повече чувам за тях, толкова повече се страхувам. Виждаш какво направиха с господин Харди. Знаеш и за техните планове спрямо онази благородна девойка… Явно, тези хора са много силни. Предпочитам да се срещна с един полк руски гренадири, отколкото с десетина от тези свещеници. Но да не говорим повече за това, защото едва ли ще си помогнем с приказки.