Десетина минути след описаните по-горе събития, петнадесетина здрави момци, водени от Агрикол пресякоха улица „Вожирар“ и се отправиха към къщата на преподобните отци. Това бяха представители на работниците от фабриката на господин Харди и бяха упълномощени да му благодарят за скорошното завръщане.
Агрикол, който вървеше най-напред изведнъж видя, че от тайнствената къща излиза пощенска кола, теглена от буйни коне. Колкото повече се приближаваше тази кола до групата, толкова повече се свиваше сърцето на младия ковач. Някакво странно предчувствие свиваше сърцето му. Още повече го озадачиха спуснатите перденца, които скриваха пътниците в колата. Верен на своя инстинкт Агрикол не издържа и се хвърли пред конете:
— Елате веднага, приятели!
— Коларю, давам ти десет жълтици! Смачкай този хлапак и карай напред! — извика зад завесата отец д’Егрини.
Коларят, който се бе наслушал на всякакви истории, откакто холерата върлуваше в Париж, се уплаши, удари силно с бича си Агрикол по главата и дръпна юздите. Ковачът замаян политна назад и падна на земята. Конете изцвилиха и се втурнаха подплашени напред. Останалите младежи бързо се събраха около падналия ковач, неразбрали какво става.
Няколко дена след онази злополучна вечер, когато господин Харди попадна под влиянието на Родин и неговите способности да внушава и бе откаран извън Париж, се бяха случили и някои други неща.
Откакто бе пристигнал в Париж, маршал Симон живееше с двете си дъщери в една къща на улица „Тримата братя“.
Преди да въведем читателя в това скромно жилище, длъжни сме да припомним някои неща.
В деня, когато изгоря фабриката на господин Харди, маршал Симон бе дошъл, за да се срещне с баща си. Той искаше да се посъветва с него относно тъжното настроение, което от ден на ден все повече завладяваше двете му дъщери. Нека не забравяме, че маршал Симон дълбоко почиташе паметта на императора. Той го смяташе за герой и се прекланяше пред неговите подвизи. Но това не бе всичко. Един ден, това бе отдавна, императорът в изблик на добри чувства към маршала, го заведе при люлката на заспалия римски цар, показа му изключителната красота на детето и му рече: „Стари мой приятелю, закълни се, че ще служиш на сина, както служи и на бащата“.
Маршал Симон се закле и устоя на клетвата. По време на реставрацията той оглави едно военно съзаклятие в името на Наполеон II и се опита, макар и неуспешно, да вдигне един конен полк, който бе под командването на маркиз д’Егрини. Предаден, след яростен двубой с бъдещия йезуит, маршалът успя в Полша и по този начин избягна смъртното наказание. Не е необходимо да изреждаме отново обстоятелства, които по-късно отведоха маршала от Полша в Индия, а след това го върнаха отново в Париж. През това време, верни негови другари се бяха постарали и успели по време на юлските събития да възвърнат неговата титла и чин, които той бе заслужил при Ватерлоо.
Като се върна в Париж, след принудителното заточение, маршал Симон не можа дълго да се радва на дъщерите си, защото научи за смъртта на тяхната майка, която той силно обичаше. До последната минута той бе вярвал, че ще я завари жива в Париж, затова мъката му бе ужасна.
Не след дълго в живота му се намеси Родин и това още повече го обърка. Благодарение на тайните интриги на преподобния отец в римския двор, един от неговите хора, човек способен и предан, се бе явил веднъж при него със следното съобщение:
— Синът на императора умира, жертва на страха, който все още вдъхва името на Наполеон в Европа. Само вие, маршал Симон, можете да го измъкнете от тази бавна смърт, защото сте един от най-верните приятели на императора. Притежавам документи, които ще ви помогнат тайно да се споразумеете с едно лице във Виена. То от своя страна ще помогне за тайното изчезване на царя. С една дума, става въпрос за организирано бягство на Наполеон II от Австрия, където той умира бавно, тровен от тамошната атмосфера. Начинанието е опасно, но ако вие, маршал Симон се заемете с него, успехът може да бъде гарантиран. Всички още помнят вашата смелост, когато през 1815 година събирахте съзаклятници, за да помогнете на Наполеон II.
Всички във Франция по онова време знаеха за бавната смърт на Наполеон II във Виенския двор. Някои дори твърдяха, че свещениците възпитават сина, криейки от него всички заслуги на баща му, неговите славни подвизи. Час по час, ден след ден, те потъпквали всяка негова проява на самостоятелност, като по този начин му отреждали безрадостно бъдеще.
Читать дальше