Йожен Сю - Скитникът евреин

Родин млъкна за момент, като прекара ръка през очите си и въздъхна тежко:

— Извинете, господине, че ви занимавам с проблеми, които едва ли ви вълнуват… Извинете ме за споделената скръб на един злочест старец.

— Толкова много съм страдал, така че ничия скръб не може да ми бъда чужда — отговори господин Харди. — Освен това, за мен вие не сте чужд човек. Освен, че тогава ми направихте добро, ние двамата изпитваме благородни чувства към един млад свещеник…

— Отец Гавриил! — извика Родин, като прекъсна господин Харди. — Той е моят спасител! Неговата привързаност към мен по време на болестта ми бяха направо изключителни.

— Да, господине, аз знам и познавам качествата на този млад мъж.

— Съгласете се, господине — продължи Родин отново, — че всяка неговата дума е лек за болната душа. Та не е ли той човекът, който те кара да обичаш вместо да страдаш?

— Така е и именно в тази къща имах възможността да направя това сравнение — обобщи с тих глас господин Харди.

— Аз съм щастлив — отново поде Родин, — че именно Гавриил се съгласи да ми стане изповедник, или по-добре да кажа довереник.

— Да — потвърди господин Харди, — той наистина предпочита довереността.

— Колко добре го познавате! — изрече ласкаво Родин, след което продължи:

— Отец Гавриил е по-скоро ангел, отколкото човек. Неговите думи могат да помогнат и на най-закоравелите грешници. Например аз, макар и да не бях безбожник, но все пак живеех в така наречената естествена вяра. Постепенно Гавриил промени моя светоглед и ме научи да вярвам истински.

— Ето какво е истински свещеник според Христа, свещеник на любовта и прошката — не се сдържа господин Харди.

— Това е самата истина — отвърна Родин. — Когато дойдох тук, аз бях почти в безсъзнание от скръб. Понякога, когато си представях, как този човек е отхвърлил и предал бащинските ми грижи, направо изпадах в мрачно самовглъбение. Денят се бе превърнал за мен в тъмна нощ.

— Прав бяхте, господине, като казахте, че се случват невероятни съвпадения — възкликна господин Харди, който постепенно се поддаваше на думите и настроенията, провокирани от Родин. — Сега вече се радвам, че ми се отдаде възможност да се срещна с вас, преди да напусна тази къща. Като ви слушам се уверявам още повече, че съм избрал правилния път. Пътя, който ми посочи отец Гавриил…

— Това означава, че аз, клетият старец, добре съм направил като потърсих съчувствието ви. Вярвам, че в молитвите си ще отделите място и за мене?

— Бъдете сигурен в това, господине. Но я ми кажете, вярно ли е, че ще останете в тази къща?

— Какво да ви кажа… Тук човек е толкова спокоен, има много време, което да посвети на молитвите си. Освен това — продължи Родин съвсем смирено, — сам се убедихте колко неправди съм преживял, колко страдания съм преглътнал… Поведението на онзи нещастник, който така ме излъга, а след това се отдаде на всички пороци. Бог трябва да е много ядосан за това. Аз вече съм съвсем стар и не ми остава нищо друго освен да се затворя и да се моля непрекъснато. Молитвата е моя радост и мое тежко задължение.

— Наистина, свещени и тежки са тези задължения — отвърна замислено господин Харди.

— Познавате ли живота на Рансе? — попита внезапно Родин, като погледна някак странно господин Харди.

— Основателят на манастира Трап ли? — учуди се господин Харди — Много отдавна не съм чувал, освен че нещо тъмно има в цялата история…

— Попитах ви, защото няма по-очевиден пример за всемогъществото на молитвата и на почти божественото състояние, в което тя може да доведе набожните души. С няколко думи ще ви разкажа тази поучителна и тъжна история. Господин Рансе… Извинете, но ми се струва, че ви отнемам времето…

— Не, не, всичко това живо ме интересува. Разговорът ми с отец Гавриил бе прекъснат неочаквано и сега, като ви слушам, имам усещането, че го продължавам. Моля ви, продължете.

— С готовност ще го направя, защото ми се иска поуките, които извлякох от разговорите с младия свещеник, както и от прераждането на господин Рансе, да бъдат полезни и за вас.

— Пак ли отец Гавриил?

— Да, именно той е човекът, който за доказателство на своите думи ми разказа тази история — отговори Родин. — Всичко, което ме крепи, което ми дава сила в трудното време, дължа на този млад и почтен мъж!

— Ще ви слушам с огромно внимание.

— Господин Рансе бе светски човек — внимателно започна Родин, като наблюдаваше за реакциите на господин Харди. — По-точно той беше военен, силно влюбен в младо момиче от богат род. Не знам, какво пречеше тази любов да завърши с женитба, но така или иначе тя се пазеше в тайна. Всяка вечер по едни скрити стълби господин Рансе отиваше при своята любима. Младите влюбени не можеха един без друг и затова нарушаваха установените обществени норми. Връзката им продължи цели две години.