Йожен Сю - Скитникът евреин

— И аз ще бъда проклет по този начин! Жената, която обичах и страстно любих, тя също един ден ще бъде осъдена да се мъчи в ада за моите прегрешения. Тя ще ме вика от бездната и ще пролива кървави сълзи. Проклет, проклет, проклет. А може би точно в този час тя вече ме проклина?! Боже мой, нима тя ще умре в смъртен грях?! Господи, имай милост за нея!

След тези думи нещастникът падна на колене и протегна ръце.

— Господине — извика приповдигнато Родин, като побърза да му помогне да се изправи, — приятелю, успокойте се. Много ще ми е мъчно, ако съм ви наранил, защото исках само да ви помогна.

— Проклет, проклет… Тя ще ме проклина! Тази, която толкова силно обичам, и която предадох на вечния огън… — изхлипа господин Харди, сякаш не забелязваше присъствието на Родин.

— Слушайте, скъпи господине — продължи последният, — оставете ме да продължа тази история. Тогава тя ще ви се стори толкова утешителна, колкото сега страшна. Заклевам ви в Божието име, припомнете си думите на отец Гавриил за радостта от молитвата.

— Наистина, неговите думи бяха успокоителни и лековити! Къде са те сега?!

— Нашият обичан свещеник говореше за радостта от молитвата.

— О, да… Молитвата.

— Слушайте моя разказ и ще се убедите, че именно молитвите избавиха господин Рансе от състоянието, в което бе изпаднал и го превърнаха в светец. Точно така, именно молитвите пропъдиха страшните видения и го изправиха на крака.

— Моля ви — тихо помоли фабрикантът — говорете ми за отец Гавриил. Само не споменавайте повече за онези пламъци и мъчения! Както и за кървавите сълзи!

Родин заговори твърдо и дори заплашително:

— Няма да ви говоря повече за тези образи на отчаянието, защото, както вече ви казах, господин Рансе, след като преживя всичките тези ужаси, благодарение на молитвите се успокои и позна насладата.

— Райските наслади? — повтори господин Харди, като постепенно идваше на себе си.

— Един слънчев ден, при него дойде свещеник, подобен на нашия Гавриил. Той разговаря с господин дьо Рансе и успя да го убеди, да го посвети в тайните на молитвата. Именно тогава господин дьо Рансе се преобрази, прероди се! Той разбра, че Бог го слуша. И вместо да забрави тази жена, той с часове мислеше за нея, като се молеше с името й за нейното спасение. Да, затворен в малка тясна стаичка, той бе истински щастлив да се моли за нея, ден и нощ. И бе щастлив!

Последните думи Родин изрече тържествено, защото предусещаше, какво ще бъде тяхното влияние върху господин Харди. За да затвърди постигнатото, той продължи без да даде време на фабриканта да се опомни:

— Но това не е всичко. За да постигне тази хармония господин дьо Рансе трябваше да приеме монашески сан. Помислете сам, колко монаси, затворени зад стените на манастирите са достигнали упоението на възвишените молитви? По този път тръгна той и се извиси високо, недосегаем за земните ужаси и тревоги. Така ден след ден, редувал пост и нощни молитви, той отслабвал и изнемощявал до момента, когато паднал пред килията си. Но духът му тогава полетял освободен и тържествуващ! Огряла го божествена светлина и той видял любимата жена.

— Тази жена, която със своите молитви успял да измъкне от вечните пламъци? — със затаен дъх попитал господин Харди.

— Да, същата тази жена — продължи Родин, увлечен от своето красноречие. — Тази жена била вече освободена от тежките мъки и не проливала кървави сълзи. Нещо повече, тя била станала хиляди пъти по-хубава отколкото била някога на земята. Усмихвала се на своя любим и му говорела: „Славу Богу, слава и на тебе, о любими мой!“

— Това е пътят на спасението — извика господин Харди. — Цял живот ще прекарам в пост и молитва, но ще спася моята любима! Давам всичките си години живот, за да мога да я видя поне за минутка! Една-едничка минутка с тази, която толкова обичам и за която ще отправя всичките си молитви…

— Само една минута? — попита бързо Родин, чието чело се бе оросило и в този момент приличаше повече от всякога на хипнотизатор.

След това той хвана господин Харди за ръката и му заговори още по-бързо и тайнствено:

— Не само един път, една минута в своя монашески живот, а почти всеки ден господин дьо Рансе виждаше своята любима.

Объркан от психическото въздействие, което оказваше върху него Родин, господин Харди извика:

— Дайте ми по-скоро малка стаичка и ме оставете сам с молитвите за нея!

В този момент вратата се отвори и вътре влезе отец д’Егрини, облечен в расо и придружен от един слуга, който носеше свещ.