Йожен Сю - Скитникът евреин

Не е трудно да се досетим, че като верен привърженик на Наполеон, бащата на Роза и Бланка не чака дълго да бъде увещаван. Той смяташе, че е задължен да помогне на Наполеон II.

За да провери истинността на документите, които му представи пратеника на Родин, маршал Симон изпрати преписка до един стар свой другар, изпратен още на времето с някаква мисия във Виена. Документите бяха потвърдени, което отново постави маршал Симон в деликатно положение. За да се наеме с реализацията на смелия план, той трябваше отново да се раздели с любимите си дъщери. Именно по този повод той бе решил да се посъветва с баща си. Точно тогава старият работник, убеден републиканец, бе тежко ранен при запалването на фабриката на господин Харди. Макар и умиращ, той не преставаше да се вълнува от грижите на сина си и успя да изрече своята последна заръка: „Сине мой, ти си натоварен с важна мисия. Ако искаш да изпълниш последната ми воля, не се колебай…“

За нещастие, старият работник бе изгубил много кръв и когато произнасяше тези думи, гласът му бе толкова отслабнал, че не се чуваше. По този начин маршал Симон остана все така объркан, като вътрешно бе убеден, че баща му е против един от двата пътя, по които можеше да поеме…

Накратко казано, той се измъчваше, че не е успял да чуе последните думи на баща си, които може би го съветваха да остане верен на чувствата към дъщерите си и да се откаже от смелото начинание. Или пък обратното, посъветвал го е да се заеме с изпълнението на клетвата, която преди години бе дал на Наполеон.

Това колебание, което се подсилваше от трагичната смърт на баща му, издъхнал в ръцете му, както и смъртта на жена му в лагерите в Сибир, грижата за двете му дъщери Роза и Бланка измъчваха маршал Симон.

Но когато госпожица Кардовил събра своите родственици, за да ги предпази от коварните планове на техните неприятели, между нея и двете сестри спонтанно възникна нежно приятелство, което сякаш за момент успокои маршала. За жалост този период се оказа твърде кратък…

Както вече казахме, маршалът живееше в скромна къща на улица „Тримата братя“. Неговата стая бе подредена по казармен порядък, просто и удобно. На стената, над леглото му бяха окачени различни оръжия, които му бяха служили вярно в боевете, в които бе участвал. Единственото украшение на стаята, ако можеше да се приеме за такова, бе малък бюст, подарък от императора.

Навън времето бе сравнително топло, но от престоя си в Индия маршалът бе станал чувствителен към температурата на въздуха, затова и сега огнището бе запалено.

Вратата, която бе закрита от завеса, тихо се отвори и в стаята влезе мъж, който носеше панер пълен с дърва. Той тръгна безшумно към камината, където коленичи и внимателно почна да подрежда цепениците.

След като свърши тази работа, този човек се приближи до другата врата и се ослуша, сякаш да разбере, дали се говори в съседната стая. Лицето му бе глуповато и бе нает като помощник — слуга и се занимаваше с разпалването на камините. Освен това той служеше за подигравка на останалите слуги, които се забавляваха с него.

Преди време, когато Дагоберт изпълняваше домоуправителската длъжност, на шега бе прекръстил този слуга с прякора Глупчо. Мъжът сякаш заслужаваше това ново име, защото лицето му бе плоско, с голям широк нос, а очите му имаха винаги глуповато изражение.

Ако някой обаче можеше отнякъде да види Глупчо в мига, когато се ослушваше дали се чува някакъв разговор от другата стая, щеше да забележи острите проблясвания на погледа му, който обикновено бе простоват и наивен.

След като послуша известно време, Глупчо се върна отново при огнището, взе панера до половина пълен с дърва и се приближи до вратата, където преди малко подслушваше. Почука тихо, но никой не му отговори. Почука втори път, по-силно, но отново никой не отговори. Тогава той изрече с дрезгав, креслив глас:

— Трябват ли ви дърва за огъня, госпожице?

Като не чу никакъв отговор, Глупчо остави панера на земята, полека отвори вратата на стаята, направи няколко крачки вътре в помещението, огледа се бързо и след това се върна. Имаше вид на човек, който току-що е извършил нещо тайно и важно. Тогава отново взе панера от пода и понечи да се отдалечи. В това време се отвори една от съседните врати и се показа Дагоберт.

Войникът бе учуден от присъствието на слугата и грубо подвикна:

— Ти какво правиш тук?

От този неочакван въпрос, както и от сърдитото ръмжене на Сърдитко, който следваше господаря си навсякъде, Глупчо се стресна и изпищя от страх. Дали този страх бе истински или не, не знаем, но за да засили впечатлението за уплаха, Глупчо изпусна панера и дървата се разпиляха по пода.