Йожен Сю - Скитникът евреин

Дагоберт въздъхна и след това продължи отново с още по-голямо вълнение:

— Аз също имам да ти казвам някои неща, които повече не мога да скривам. Длъжен съм да ги споделя с теб!

— Не ме плаши, тате, казвай по-бързо.

— Да знаеш, че ако не бяхте ти и двете беззащитни момичета, за които трябва да се грижа, отдавна да съм направил някоя глупост. Натрупаха се доста неща, от които би се уплашил и по-стар боец от мен…

— Не разбирам за какво говориш.

— От няколко дена маршалът не е на себе си.

— Но нали се срещна и разговаря с госпожица Кардовил?

— Прав си, след тази среща той се бе успокоил. Радваше се за нея и за младия индиец, а освен това започна да обръща по-голямо внимание на дъщерите си, които веднага забелязаха това. Но от два-три дни сякаш някакъв зъл дух е проникнал в него. Предполагам, че анонимните писма отново са започнали да го навестяват 36.

— За какви писма говориш, тате?

— Анонимни, без подпис на подателя. Спомни си, каква неприязън изпитва маршал Симон към онзи предател абат д’Егрини. Когато разбра, че той се намира наблизо, че е преследвал двете сирачета, както бе преследвал преди това майка им до нейната смърт, като разбра, че на всичкото отгоре е станал и свещеник, струва ми се, че едва не полудя от ярост. Искаше веднага да тръгне да издири този предател, но го успокоих и уговорих да не избързва. Обясних му, че това е човек, който никога няма да излезе на открит двубой, а щом от предател на отечеството си е станал свещеник, това говори още веднъж за отвратителния му характер. Маршалът ме убеждаваше, че такъв човек не бива да остане ненаказан за мъките, които е причинил на много хора. Тогава му припомних, че единствено съдът може да се произнесе и да възстанови истината. Припомних му също така, че госпожица Кардовил вече е направила официално оплакване срещу този престъпник за това, че незаконно е задържал дъщерите му в манастир. Всичко е въпрос на време…

— Може и да си прав — тъжно поклати глава Агрикол, — но срещу абата няма никакви явни доказателства и той отлично знае това. Преди няколко дена разговарях с адвоката на госпожица Кардовил, на когото отново разказах за трудностите, които имахме при прехвърлянето в манастира. Той обаче ми обясни подробно, че свещениците много добре били организирали всичко и успели да прикрият всички веществени доказателства. Така че, най-вероятно искът срещу абат д’Егрини щял да остане без резултат.

— За това най-много се ядосва и маршалът. Да ти призная, злобата му от ден на ден става все по-силна и невъздържана.

— Би трябвало да презре тези престъпници.

— А анонимните писма?

— За какво всъщност говориш, не те разбирам.

— Добре, ще ти разкажа всичко. Когато първоначалната ярост отмина, маршал Симон се съгласи, че да се нахвърли върху предателя, облякъл днес монашески дрехи, е все едно ако нападне жена или старец. Реши, че най-добре е да се отнесе с презрение към тази низка твар и ако може да го изтрие от съзнанието си. И ето, че точно тогава започнаха да пристигат анонимните писма, без подпис на подателя. Усещах, че неизвестни хора се опитват да разпалват омразата у маршала, да му напомнят непрекъснато за преживените болки и страдания. Освен това, в тях имаше упреци, че е станал малодушен и страхлив, затова не смее да се срещне с д’Егрини, който толкова време бе преследвал жена му и двете му дъщери. Дори и днес абатът продължава да се подиграва с него…

— Подозираш ли откъде биха могли да идват тези писма?

— Нищо не знам и именно това ме подлудява. Няма никакво съмнение, че са писани от неприятели на маршала. А това са предимно черните раса.

— Но защо свещениците ще пишат писма срещу отец д’Егрини?

— Аз също си мислех за това.

— Преди всичко трябва да разберем, с каква цел са писани тези писма.

— Това е от ясно по-ясно. Всички знаят какъв характер има маршалът. Той е емоционален човек, бързо се пали и вероятно на това залагат тези безименни автори. Те просто го подтикват към необмислени действия и добре са си направили сметката. Главата ми е патила от какво ли не, но този път трудно издържам…

— Може би ще успеем да измислим нещо.

— Само че това не е всичко. Преди един-два дни маршалът получи нови писма. Разбира се, че аз не съм ги чел, но бях при него, когато той възкликна пребледнял: „Дори и това не почитат! Повече не може да се търпи!“ След това захлупи лицето си в шепи. Нещо повече: той заплака!

— Маршал Симон да заплаче?!

— Да, маршал Симон заплака като дете…