Йожен Сю - Скитникът евреин

По едно време той се спря до камината и с раздразнение позвъни със звънчето. Не след дълго на врата се показа един слуга.

— Предаде ли на Дагоберг, че желая да разговарям с него? — ядосано попита маршалът.

— Изпълних заповедта ви, но господин Дагоберт изпращаше сина си и каза, че след това ще дойде…

— Добре, добре… — маршалът махна раздразнено с ръка на слугата да си върви.

Започна отново да се разхожда нервно из стаята. В ръката си мачкаше писмото, което така странно бе взел от Сърдитко.

Най-после вратата се отвори и Дагоберт влезе.

— Измина много време, откакто изпратих да те извикат, господине! — изрече ядосано маршалът.

— Извинете, маршале, но изпращах сина си…

— Прочети това писмо — прекъсна го маршал Симон и му подаде плика.

След това, докато Дагоберт четеше, маршалът продължи да се разхожда из стаята, като събори с крак един стол:

— Ще рече, че в собствената ми къща има хора, които са подкупени от враговете ми и работят за тях! Прочете ли писмото?

— Поредното злодеяние — отвърна хладнокръвно Дагоберт.

— Това писмо е подло, но то казва истината! — заяви решително маршала.

Дагоберт го изгледа без да може да прецени, какво иска да каже с това.

— И знаеш ли кой ми набута това писмо в ръцете? Това е направо дяволска работа… Взех го от кучето ти.

— От Сърдитко? — Дагоберт бе смаян от чутото.

— Точно така и няма съмнение, че тази лоша шега е твое дело.

— Едва ли бих си позволил подобни шеги, маршале! — отговори обидено Дагоберт, който не разбираше причините за гнева на маршала. — Трудно ми е да си обясня, как е станало това… Сърдитко е научен да носи и сигурно е намерил писмото в къщата, след което…

— Кой тогава е оставил тук това писмо? Значи сме заобиколени от предатели! Не говори ли това за нехайство от твоя страна?

Той махна с ръка да не го прекъсват.

— Двадесет и пет години воювам! Изправял съм се очи в очи с цели вражески войски, бил съм на заточение, но съм издържал. Сега, обаче, искат да ме убият с игла! Кой и защо толкова ме мрази! На този свят имам само един истински неприятел и това е д’Егрини. Изглежда, че е дошло времето да приключа отношенията си с този човек завинаги! Стига толкова търпение…

— Но помислете, маршале, та той е един свещеник…

— Какво като е свещеник? Виждал съм го как върти сабя и вярвам, че ще успея да го принудя да се защитава.

— Но маршале…

— Казвам ти, че повече това положение не може да се търпи! Тези подлости трябва да придобият лице и плът! Те обръщат живота ми, съсипват дните и нощите ми! Накрая излиза, че няма и на кого вече да разчитам…

— Маршале, аз няма да оставя тези неща да минат така — спокойно, но твърдо заяви Дагоберт.

— Какво искаш да кажеш?

— Не е вярно, че няма на кого да се облегнете и да разчитате. Отлично знаете, че съм от хората, които са готови да влязат в огъня заради вас.

Тези простовати, но решителни думи въздействаха на маршала и той заговори по-спокойно:

— Прав си, че не трябва да се съмнявам в теб, но това подло писмо ме извади от равновесие. Затова се показах неблагодарен…

— Нека не говорим повече за това, маршале. По-добре ми кажете, какво толкова ви ядоса?

Лицето на маршал Симон отново стана бледо, а погледът мрачен.

— Мразят ме, презират ме…

— Вас?

— Да, мен… Всъщност, защо да крия от теб. Делили сме толкова болки и радости… Забелязвам напоследък, че когато срещна някои от старите бойни другари, те обръщат глава и не отговарят на поздрава ми.

— Заради анонимните писма ли?

— По всяка вероятност подобно отношение е свързано с тях.

— Но това не е възможно! Та вие сте човек, който се ползва с уважението на хората, да не говорим за известността ви.

— Когато говорим за конкретни неща, останалото е празнословие. Вече ми се случи, като се доближа до някоя група да прекъснат разговора си. Имам чувството, че това не са стари бойни другари, а хора, които не желаят присъствието ми. На пръв поглед това може да се стори на някого дребно нещо, но мен ме разстройва.

— Въпреки, че вярвам на всяка ваша дума — каза учуден Дагоберт, — струва ми се, че малко преувеличавате нещата.

— Добре, ето ви последният пример: отивам тази сутрин на посещение у генерал д’Авринкур. Служехме като полковници още в императорската гвардия. Много честен и прям човек. Затова направо го попитах дали знае защо така се е променило отношението към мен. Помолих го да не ми спестява нищо, в името на старата ни дружба.