Йожен Сю - Скитникът евреин

— Какво е могло да има в тези писма?

— Преди време смятах, че животът му е така объркан след това, което се случи с жена му. Към мъката се прибави и преследването на двете му дъщери, което още повече съсипваше живота на маршала. Накрая, нали си спомняш, как баща му издъхна в ръцете му… Всичко това би могло да извади човек от равновесие. Вярно, че маршал Симон много страдаше, но той е мъжествен човек и успяваше да се владее. Но когато започнаха да пристигат тези писма, той се преобрази коренно. Започна да избухва, стана невъздържан.

Старият войник замълча, въздъхна тъжно и след това продължи:

— Ще ти кажа още нещо, сине… Преди малко се качих горе, в неговата стая и махнах капсулите от пистолетите.

— Нима допускаш такова нещо? — възкликна Агрикол.

— Вчера го заварих в такова нервно раздразнение, че мога да очаквам всичко… От известно време се среща и разговаря надълго с някакъв непознат за мене господин. Прилича ми на стар боец, с волево и открито лице. Забелязах, че след тези срещи нервното напрежение у маршала видимо се покачва. Опитах се да говоря с него за това, но той показа, че не му е приятно да обсъждаме подобен въпрос и аз си замълчах. Вчера този господин дойде отново и стоя до единадесет часа вечерта. Дойде жена му да го търси, за да се приберат заедно. След като си заминаха, веднага се качих при маршала да проверя дали има нужда от нещо. Той бе много блед, но изглеждаше спокоен. Каза ми, че нямал нужда от нищо и ме освободи. Знаеш, че моята стая се намира под неговата. Когато се прибрах чух го да се разхожда, а след това сякаш започна да хвърля столове и чупи предмети. Веднага изтичах горе, но той ми се скара. Аз обаче не си тръгнах и това го обиди още повече, но като разбра, че няма да го оставя в такъв момент се приближи до мен и ми рече: „Прощавай, Дагоберт, но преди малко се ядосах без особена причина. Стори ми се дори, че съм готов да скоча през прозореца. Дано не са ме чули дъщерите ми…“ Тогава на пръсти се доближи до вратата на тяхната стая и се ослуша. След това се обърна към мен и тъжно се засмя: „Добре, че спят, горките…“ Попитах го, каква е причината за подобна бурна реакция, не е ли някое ново анонимно писмо? Но той ме успокои, че не е това и ме помоли да отивам да си лягам. Само че аз се тревожех за него, затова не слязох по стъпалата, а останах известно време до неговата врата. Маршалът дълго време още се разхожда из стаята, но по всичко личеше, че се е успокоил. Прибрах се, но не можах да заспя. За щастие нощта премина спокойно.

— Но какво може да има, все пак…

— Не знам, но пак ти казвам, когато се качих горе, лицето му бе напълно преобразено, а очите му блестяха заплашително. А това, че можел да се хвърли през прозореца, направо е ужасно! Затова днес реших, че е по-разумно да извадя капсулите от пистолетите.

— Трудно е за вярване — измърмори тихо Агрикол, — такъв твърд човек като маршала да изпада в такива нервни кризи…

— Казам ти, че с него става нещо странно. Представи си само: през последните два дни въобще не се е виждал с дъщерите си. Не е чудно тогава, че двете девойки отново са тъжни, защото си мислят, че може да са причина за неговите преживявания. Как да им обясня, че това е невъзможно…

В това време на двора се чуха забързани стъпки. Дагоберт се обърна и видя маршал Симон. Лицето му бе бледо и изпито, а погледът му разсеяно и трескаво опипваше всичко наоколо. В ръцете си държеше някакво писмо.

По времето, когато маршалът Симон четеше писмото, попаднало му случайно с посредничеството на Сърдитко, двете му дъщери се намираха в стаята си. Същата, в която преди време незабелязано се бе промъкнал Глупчо.

Клетите деца, сякаш съдбата ги бе изоставила. Тъкмо бяха оставили черните дрехи, с които жалеха за смъртта на майка си и почина дядо им, след тежкото раняване. Трябваше отново да облекат траурните дрехи. От това те изглеждаха по-възрастни, а в погледите им личеше тъга.

По едно време Бланка с тих глас се обърна към сестра си:

— За какво си мислиш, сестрице, та си толкова тъжна?

— Мисля си за златния град на нашите сънища — отговори Роза след кратко мълчание.

Бланка не се въздържа и прегърна сестра си. И двете отлично знаеха, кой е техният златен град… Това бе Париж, заедно с техния баща. Веселият и безгрижен Париж.

Не съществуваше вече за тях този град.

— Кой знае, може след време той отново да бъде златен? — тихо изрече Бланка.