Йожен Сю - Скитникът евреин

— Да ви разреша ли? — отец д’Егрини направи гримаса на учудване. — Та нима не сте свободен сам да решавате, какво да правите? Нали вие преди малко сам се отказахте от този разговор, а аз настоявах да приемете младия мъж.

— Истина е, отче.

След тези думи отец д’Егрини нямаше повече причини да настоява за излизането на ковача. В противен случай рискуваше да предизвика съмнение. Затова стана и улови господин Харди за ръката.

— Довиждане, сине мой. Скоро ще се видим отново. Все пак, не забравяйте нашия разговор отпреди малко.

— Бъдете спокоен, отче…

След което преподобното отче излезе.

Агрикол, който наблюдаваше тази сцена, все повече се учудваше. Наистина ли това бе неговият предишен господар? Откъде-накъде с такава почит ще се обръща към отец д’Егрини? Той все повече се убеждаваше, колко господин Харди е отслабнал и изнемощял, което много го тревожеше.

Като се стараеше да прикрие болезненото си учудване, ковачът заговори:

— Най-после господине ви намерих… Сега вече ще се върнете при нас. Толкова много хора ще се зарадват. Те ви очакват…

— Никога не съм се съмнявал във вас — изрече развълнуван господин Харди и подаде ръка на Агрикол, — нито във вашите другари. Вие винаги сте ми се отплащали с признателност за доброто, което съм успявал да направя.

— И което ще направите, нали господарю?

Господин Харди прекъсна момъкът с ръка и продължи:

— Чуйте ме добре, приятелю. Ще бъда откровен с вас, за да не остава между нас нищо недоизказано или неразбрано. Решил съм в бъдеще да живея, ако не в манастир, то поне уединено, защото съм много изморен, както сам се уверихте. Много изморен…

— Но ние не сме се уморили да ви обичаме, господине — извика ковачът, стреснат от думите на господин Харди. — Сега е наш ред да докажем своята преданост и да ви помогнем да се излекувате. Ще издигнем отново фабриката, която е ваше благородно дело.

Господин Харди поклати тъжно глава.

— Повтарям ви, приятелю мой, че онзи живот свърши за мен. Нямам сили да се захващам отново, а и желание не ми остана… Искам единствено спокойствие и самота… които дава вярата.

— Как е възможно, господине — не се въздържа и извика Агрикол, — да предпочитате да живеете в това усамотено място? Нима смятате, че тук, в обкръжението на тези свещеници, ще се чувствувате по-добре? Не желаете ли да сте между тези, които толкова много ви обичат?

— На този свят не може да има повече щастие за мен — отвърна господин Харди натъжено.

Агрикол за момент се замисли, след което продължи още по-решително:

— Господарю, повярвайте ми, вас ви мамят най-безчестно!

— Какво искате да кажете с това, скъпи приятелю?

— Казвам ви, че тези свещеници, които уж се грижат за вас, са хора, които непрекъснато кроят тъмни планове. Но господарю, вие наистина ли не знаете къде се намирате?

— При добрите калугери от Исусовото общество…

— Точно така, при нашите най-големи неприятели!

— Неприятели? — господин Харди се усмихна измъчено. — Аз няма за какво да се боя вече от неприятели. Та къде биха могли още да ме наранят?

— Те искат, господарю, да отнемат вашия дял от едно огромно наследство — извика ковачът. — Всичко това е част от техния коварен план, в който влизат маршал Симон, госпожица Кардовил, вие, моят брат Гавриил… Въобще всички, които влизат в големия почтен род, подложен на техните долни машинации… Затова след изгарянето на фабриката вие се оказахте в тази къща. За да не ви види никой! Това е истината!

Господин Харди направи знак на Агрикол да спре.

— Вие просто се заблуждавате за тези свещеници, мили приятелю. Те са едни почтени мъже, които много се грижат за мен. Благодарение на тях аз предавам страданията си на Бог… Чакам да ме повика при себе си…

— Но господине, не е възможно да се промените толкова много. — Агрикол не можеше да повярва, че разговаря с господин Харди. — Вие вярвате на подобни лъжеучения? Вие, който сте ни учили да почитаме истинския Бог и неговите дела?

— Трябва да се подчиня на неговата воля, защото той ме отдели от вас, моите приятели. Това бе наказанието за лошата ми служба към него…

— Но вие вярвахте и истински служехте на Бога! — извика объркан ковачът. — Та нима не насърчавахте трудолюбивите и честните, нима не ги възнаграждавахте за добрите им дела? Нали именно вие се отнасяхте благосклонно със своите работници и бяхте пример за тях? Накрая, припомнете си извършените от вас дела! Колко радост сте доставяли на хората…