Йожен Сю - Скитникът евреин

— Няма съмнение, драги ми сине, вашето великодушие. Но истината е, че този работник ще дойде да иска нови жертви от вас в името на същото това великодушие. Трудно ще ви бъде да устоите на молбите на работниците. Те ще ви принудят отново да се захванете за работа, да построите нова сграда на мястото на пепелищата, да започнете отново онова, което започнахте преди двадесет години. Навярно има нещо добро в това, да покажете само за няколко години, че сте способен човек. Това ще бъде едно възнаграждение за новите усилия, които ще вложите в труда си. Навярно няма да бъдете недостойна играчка в ръцете на някой нов приятел, както това вече се случи… Можете да напуснете тази обител, която ви дари със спокойствие и надежда и отново да се впуснете…

— Стига, за Бога! — извика господин Харди. — Не ми причинявайте нови страдания с тези думи, отче! Искам единствено спокойствие и забрава…

— Но как смятате да устоите на молбите на този работник? Той има право да иска от вас да се върнете. Какво ще противопоставите на това?

— Тогава по-добре да не се срещам с него, отче. Отначало се зарадвах, че ще го видя, но сега вече не вярвам…

— Да, но той ще настоява да се види с вас.

— Имайте добрината, отче, да му кажете, че съм болен и че не съм в състояние да разговарям с него.

— Чуйте ме, сине мой, мнозина са овладяни от предразсъдъци. Затова този момък може да остане с впечатлението, че правите това под чуждо влияние. Затова смятам, че е по-добре да го приемете и изслушате.

— Това, което искате от мен, отче, е свръх моите сили! Усещам се слаб и немощен. Този разговор ще ме довърши…

— Добре, но когато аз кажа на този работник, че не можете да го приемете, той може да не ми повярва.

— Отче, моля ви, смилете се над мен, не виждате ли страданията ми?

— Тогава нека помислим заедно и да намерим някакво приемливо решение. Може би ще му определите среща за друг ден?

— Не желая да се срещам нито утре, нито когато и да било! Искам да бъда сам. Имам това право, нали?

— Вярвам ви, сине мой, но нека да му откажем за неопределено време. Може след някой ден да пожелаете да се срещнете с него.

— Както прецените, отче…

— Макар, че още е далеко до уречения час на тази среща, аз смятам, че е по-добре да му се пише да не идва. Защо да се разкарва напразно момъкът…

— Нямам сили да пиша сега писмо…

— Опитайте все пак.

— Не е възможно, много съм слаб…

— Нека опитаме. Повече кураж, сине мой — изрече прочувствено отец д’Егрини.

Той отиде до писалището, откъдето взе лист и писалка. След това постави книга за подложка на коляното на господин Харди и му подаде перото.

— Уверявам ви, отче, трудно ми е…

— Само няколко думи, сине мой… Две-три думички.

С нетърпеливо движение отчето постави перото между пръстите на господин Харди.

— Бъдете спокоен, сине мой, аз ще водя слабата ви ръка.

— По-добре го напишете вие, а аз само ще се подпиша…

— Не, това не мога да допусна… по много причини… — измърмори отец д’Егрини. — Вие ще го напишете, защото в обратен случай не ми остава нищо друго, освен да доведа при вас младия работник.

Той изгледа строго господин Харди със студените си сиви очи, сякаш бе хищна птица.

— Ще пиша, отче, ще пиша… но ми продиктувайте текста…

Отец д’Егрини се изправи, помисли малко и продиктува:

„Драги ми Агрикол, размислих и реших, че разговорът ми с вас ще е безполезен. Той ще събуди единствено минали страдания, които вече почти съм забравил с Божията помощ и утешенията, които ми дава вярата.“

Преподобното отче спря за момент. Господин Харди бе пребледнял още повече, а капчици студена пот се стичаха по лицето му. Отец д’Егрини извади кърпа, изтри челото на послушника си и започна да му говори тихо, но настойчиво:

— Съберете си силите, драги. Не ви накарах аз да се откажете от тази среща. Сам пожелахте да запазите спокойствието си, затова се помъчете да завършите това писмо. След това ще можете да се наслаждавате на спокойствието и тишината.

— Зная, отче, колко сте добър — простена господин Харди, — затова ви моля да ми простите тази слабост…

— Можете ли вече да продължите, сине мой?

— Да, отче…

— Тогава пишете.

И преподобното отче започна да диктува:

„Тук се радвам на съвършено спокойствие и на бащините грижи на светите отци. Надявам се да свърша живота си далеч от светски суетни, в християнско смирение. Не ви казвам «сбогом», драги ми Агрикол, а «довиждане», защото ще се моля за вас и за достойните ви другари. Предайте моето послание и на тях. Когато бъда в състояние да ви приема, ще ви пиша. Дотогава, вярвайте в моята обич към вас…“