Йожен Сю - Скитникът евреин

Какво му оставаше още? Душата му се разкъсваше от терзания и горчива болка. Мрачните му мисли се допълваха от цитатите, които го преследваха от всеки ъгъл на тази мрачна стая. Погледът му натрапчиво се спираше върху зловещите: „Ти си пепел и пръст.“, „Роден си за скръб и сълзи“, „Не вярвай на нищо земно“, „Нямаш нито роднини, нито приятели“, „Всички чувства са лъжа“, „Ако умреш тази сутрин, до довечера ще бъдеш забравен“… Това ли бяха истинските утешения за изранената му душа? Мрачното спокойствие постепенно го обхващаше и парализираше искриците за живот. У него се оформи желанието да не напуска тази стая, да бъде сам.

Всъщност господин Харди постепенно се превръщаше в човека, нужен на Родин. И именно Родин бе измислил тази система за смазване на духа и тялото, за пълното му подчинение.

Господин Харди дори не подозираше, че в стената има две малки дупки, през които светите отци наблюдаваха всяка негова крачка. По този начин те постоянно контролираха състоянието на всеки обитател на мрачната къща. Всяка негова реакция, въздишка и изпусната дума биваха веднага предавани на отец д’Егрини. Преподобният отец, стриктно изпълняващ указанията на Родин, отначало много рядко навестяваше господин Харди. Но при тези кратки посещения той успяваше да разгърне в пълна степен своя талант за общуване. Той много скоро разбра ползата, която можеше да се извлече от този отслабнал физически и психически човек. Неговите думи на съчувствие бързо достигнаха до съзнанието на господин Харди и той много скоро започна с нетърпение очаква срещите с отец д’Егрини. Той не забелязваше постоянството, с което отецът го отблъскваше от доскоро любимите му Платон, Конфуций, Марк Аврелий, Христос, Мойсей и Ликург. Не забелязваше и постоянните му подхвърляния, че преживяното от него не е само епизод от живота, а постоянен негов спътник. По този начин той не позволяваше на раните да зарастнат и скоро те се превърнаха в едно вътрешно страдание. Стигна се до там, че отец д’Егрини успя да внуши на господин Харди, че неговите страдания са необходими на околните и на Бог. Така постепенно болният заживя с мисълта, че е обречен и това вече не го смущаваше.

В такова състояние той получи от един подкупен слуга предаденото от Агрикол Балдуин писмо. В него ковачът го молеше за кратка среща.

И ето че денят за тази среща бе дошъл.

Няколко часа преди определеното време за Агрикол, отец д’Егрини влезе в стаята на господин Харди.

Господин Харди бе седнал на един стол и имаше вид на човек, съкрушен от живота. На малка масичка до него се виждаха лекарствата, които му бе предписал д-р Баление и които едва успяваха да поддържат искрицата живот в тялото на отчаяния мъж.

Отец д’Егрини приближи и заговори с благ глас:

— Как сте, драги сине — той лицемерно го прегърна през раменете, — как се чувствувате днес?

— Както досега, отче — отвърна господин Харди.

— Доволен ли сте от слугите, които ви обслужват, сине мой?

— Доволен съм, отче.

— Тишината, която обичате, сине мой, надявам се никой не е нарушавал?

— Не, благодаря ви…

— Добре ли се чувствате в тази стая?

— Да, да…

— Необходимо ли ви е нещо?

— Нищо не ми е нужно, отче.

— Много се радвам, че ви допада скромната ни къща и затова се стараем да изпълним всяко ваше желание, сине мой.

— Нищо не ми е нужно, отче, нищо освен сън. Само сънят ми помага — отвърна вяло господин Харди.

— Сънят е забрава и на този свят за човек е най-добре да забравя преживяното. Защо му е да помни обидите на хората, преживените горчивини?

— Уви, това е истината, отче.

— Постоянно се учудвам на вашата възвишена покорност. Повярвайте ми, сине мой, вашите страдания ще са от полза на хората около вас и на Бога. Защото човек е роден на тази земя, за да страда и който страда смирено, служи вярно на Бога, защото той ни праща страданието…

— Дано Бог даде моите страдания да не останат безплодни. Страданието е молитва — продължи господин Харди, — а преди ми се струваше, че…

— Продължавай, сине мой, не оставяй мисълта неизречена — настоя отец д’Егрини, като видя, че господин Харди се колебае.

Болният мъж въздъхна тежко и изрече, повече на себе си, отколкото на своя посетител:

— Каква полза от мисленето? То уморява, изчерпва силите…

— Право казвате, сине мой, по-добре е човек просто да вярва.

— Така е, отче, по-добре да вярва, да страда и да забравя…