Йожен Сю - Скитникът евреин

Адриана, която в последно време бе изпитала коварството на своите врагове, все още не можеше да повярва, че е ударил часът на щастието. Нетърпеливо поглеждаше часовника и й се струваше, че времето е спряло…

Когато най-после удари уреченият час, тя веднага се опита да се успокои с наивното обяснение, че часовникът на „Бяла“ улица може да изостава малко от този на улица „Анжуи.“

Но когато изминаха повече от двадесет минути, сърцето й не издържа и отиде до вратата, като се напрягаше да чуе така очаквания звук.

Когато часът стана два и половина, Адриана повече не можеше да издържи на напрежението, затова прибягна до една малка хитрост.

Позвъни със звънеца и когато в очертанията на вратата застана слуга с побелели коси, облечен в черно, тя се обърна към него:

— Андре, помоли Ева да ти даде шишенцето, което е над камината, в моята стая.

Слугата почтително се поклони и точно, когато излизаше гласът на госпожица Кардовил го спря:

— Между другото, Андре, дали този часовник тук е верен?

Възрастният слуга се спря, извади джобния си часовник, погледна го и отвърна почтително:

— Да, госпожице. Аз съм сверил моя с този на Тюйлери и както показват двата, сега минава и половина…

— Много добре, благодаря — каза тихо Адриана.

В този момент Андре се поклони още веднъж и заговори:

— Забравих да ви кажа, госпожице, че преди около час идва маршал Симон. Не го пуснахме при вас, защото ни заповядахте освен княза…

— Много добре — каза Адриана.

Андре кимна и напусна салона, където отново се възцари напрегната тишина.

Безпокойството, което изпитваше госпожица Кардовил нито за миг не допусна в съзнанието й да се появи някакво съмнение. Тя бе сигурна в чувствата на Джалма и не можеше да допусне, че се е излъгала. В един момент, обаче, отчаянието й взе връх и тя, взирайки се в един от портретите на стената, изхлипа:

— О, мамичко!

Точно в този момент отвън долетя глухият тропот на кола. Звъннаха весело стъклата на прозорците. Сърцето й трепна радостно, сякаш усещаше, че това е негова карета. Последва шумно отваряне на вътрешни врати, след което се разтвориха и двете крила на салона, пропускайки княз Джалма. Заедно с него влезе и Андре, който мълчаливо остави малък поднос, на който се виждаше стъклено шишенце…

Накрая князът и госпожица Кардовил останаха сами.

Джалма се приближи до девойката. Лицето му бе бледно, а ръцете сключени на гърдите. Те трепереха. Така изправен той застана пред нея с леко наведена глава.

Това положение в друга ситуация навярно би изглеждало смешно, но сега то повече трогваше.

Госпожица Кардовил също бе смутена, но страните й не бяха бледни, а зачервени от вълнението.

— Щастлива съм, княже, да ви приема тук.

След това с фин жест му показа един от портретите, които ги заобикаляха.

— Това е майка ми.

Навярно по този начин младото момиче искаше да внуши, че на тази тъй желана среща те няма да са сами.

Джалма разбра смисълът, затова почтително се поклони и бавно, дори малко тържествено изрече:

— Ще ви обичам и благославям, както майка си!

Едва ли госпожица Кардовил би могла да очаква по-добър отговор. Затова първоначалното й смущение започна да изчезва. Тя седна, като посочи на Джалма един стол срещу себе си.

— Благоволете… И струва ми се, че обръщенията „княз“ и „госпожица“ са твърде официални, за да разговаряме откровено. А ние сме добри приятели, нали?

— Да, скъпа моя… — Джалма се смути от това, че е лишен от използването на учтивата форма.

— Понеже откровеността е задължителна между приятели — Адриана погледна усмихната княза, — ще ви споделя, че съм малко огорчена от вас. Става дума за това, че ви очаквах малко по-рано…

— Може би ще ме укорите, че не дойдох малко по-късно.

— Какво искате да кажете?

— Искам да кажа, че точно, когато излизах от къщи, някакъв човек се приближи до каретата и ми рече: „Вие можете да спасите един човешки живот. Това е животът на един човек, когото вие обичате като баща. Маршал Симон е в голяма опасност, затова веднага трябва да тръгнете след мен!“ Не можеше да не му повярвам, защото думите му звучаха убедително и искрено.

— Това е била някаква клопка! — извика развълнувано Адриана. — Преди малко повече от час маршал Симон идва тук…

— Той! — възкликна Джалма радостно. — Радвам се, че този прекрасен ден няма да бъде помрачен от тъжна вест.

— Но как така бързо повярвахте на този човек? — учуди се Адриана.