Йожен Сю - Скитникът евреин

Тези думи оказаха по-силно въздействие върху метиса, отколкото би му оказало нападение с остра кама. Спокойните думи на Джалма го изумиха. Той дори се дръпна неволно назад, сякаш искаше да се предпази.

— Не се страхувай от мен. Вчера можеше да те убия, повярвай ми, но днес любовта ми ме прави снизходителен. Аз просто те съжалявам. Навярно си бил много лъган, та си станал толкова зъл.

— Аз ли, светли княже?… — едва успя да отвърне метисът.

— Изглежда мнозина са те мамели и си страдал от това, та си се превърнал в оръдие на злото. Дори човешкото щастие не те радва… Като те слушах, какви съвети ми даваше преди малко, наистина те съжалих.

— Не зная, светли княже…

— По-добре ми кажи, Фарингея, какво лошо съм ти направил?

— Никакво, ваша светлост, никакво… — отвърна смутен метисът.

— Тогава защо с такава упоритост се опитваш да ме подведеш? Не ти ли стига това, че повярвах на коварството ти да се преструвам, че обичам друго момиче? Дори то не издържа и само напусна…

— Но именно тази демонстрация на любов, светли княже — опита се Фарингея да си възвърне хладнокръвието, — успя да победи студенината…

— Не изричай такива думи! — прекъсна го остро князът. — Това, което сега ме прави снизходителен към теб, е мисълта, че през цялото време госпожица Кардовил е вярвала в моите чувства. А твоите съвети бяха насочени единствено към това, да бъдем с нея разделени.

— Но ако вие наистина мислите така, княже, би трябвало да ме приемете като смъртен враг…

— Няма от какво да се страхуваш. Не смятам, че имам право да те съдя. Сам съм си виновен, че така лекомислено те послушах и дори станах съучастник в коварните ти планове. Признай, ако имаш капка съвест, не бе ли жестоко от твоя страна, да наблюдаваш отстрани, как една любов се погубва?

— Навярно ви ревнувам от другите, княже, и това ме е заблудило.

— Бих искал да ти повярвам, но и днес, когато вече нещата са изяснени — ти продължаваш да ми даваш нечестни и коварни съвети! Моето щастие просто не ти допада…

— На мен ли, княже?

— Естествено! Та нали вярваше, че следвайки твоите „премъдри“ указания аз просто ще се погубя, ще се проваля в очите на госпожица Кардовил. Откъде такава омраза у теб? Нараних ли те с нещо, несправедлив ли съм към теб?

— Напразно ме осъждате, княже, аз…

— Хайде да оставим празните приказки и фалшивите обяснения. Аз вярвам, че човешкото не те е напуснало съвсем и затова се обръщам към теб с добро. Знаеш, че в родината ни хората са опитомявали и змии и тигри… Нека добрата дума сега ти помогне да си дадеш сметка за сторените злини. Вярвам, че този ден може да се превърне в светъл и за теб. Какво ти е нужно? Злато? Ще ти дам, колкото поискаш. Приятелство? Макар, че съм царски син, аз съм готов да ти дам другарството си и да ти помогна да забравиш миналото. Повярвай на думите ми, Фарингея.

В това време часът удари два след обед. Князът си спомни, че е време да тръгва към дома на госпожица Кардовил. Трябваше да побърза, за да не закъснее. Той се обърна към слугата:

— Дай си ръката.

Метисът, чието лице бе плувнало в пот се поколеба за миг. След това, сякаш някаква нова сила се бе вселила в него, той бавно подаде ръката си.

— Вярвам, че си стиснаха ръцете двама искрени приятели! Довиждане, Фарингея…

И Джалма излезе.

Метисът, останал сам, продължаваше да стои прав. Той, мрачният последовател на Бохвания се бе трогнал от най-обикновените думи за приятелство. Трудно му бе да проумее това и неволно изрече на глас:

— Аз поех ръката му и сега той е свещен за мен!

След известно колебание, обаче, Фарингея, прозря ново обяснение за случилото се и възкликна:

— Да, но той е свещен за този, който, според указанията от тази нощ, ще го очаква пред вратата на тази къща…

След това слугата се втурна в най-близката стая, която се намираше над улицата, повдигна завесата:

— Колата му излиза… ето човекът приближава… По дяволите, нищо не виждам!

Също, както и Джалма, Адриана реши за днешната среща да се облече в същите дрехи, както тогава в зимната градина.

Тя се вълнуваше и погледът й трескаво обхождаше семейните портрети в големия салон на двореца. Именно тук тя бе решила да приеме принц Джалма. Обстановката бе изящна: целият салон бе мебелиран в стил Людвик XIV, а таванът, дело на Лебрен, представляваше тържеството на Аполон — великолепен стенопис, допълван от стилни позлатени рамки. Всеки образуващ се ъгъл завършваше с картина и по този начин бяха представени четирите годишни времена.