Йожен Сю - Скитникът евреин

— Отначало го придружих, защото се страхувах да не се е случило нещо на маршала, защото знам, че има неприятели. След това, обаче, той изпусна неволно няколко думи, които ме накараха да се усъмня…

— Сега, като разсъждавам по-спокойно не изключвам възможността около маршала да е оплетена нова интрига. Затова при първия признак на съмнение трябва да му се притечете на помощ.

— Точно това направих, а вие ме чакахте…

— Направили сте, каквото е било необходимо. Всъщност, какво стана с този човек?

— По моя покана той се качи при мен в колата. Понеже се безпокоях и за маршала и за срещата с вас, аз го затрупах с въпроси. Направи ми впечатление, че на много от тях се затруднява да отговори, макар че бяха най-обикновени. Тогава ми мина през ума, че вероятно е подготвена някаква клопка. Веднага заповядах на кочияша да смени посоката. Разяреният вид на моя спътник бе явно доказателство, че съм развалил нечии планове. Все пак би било неприятно, ако маршалът наистина е бил в опасност… но вашата информация ме успокои.

— Тези хора са направо отвратителни — въздъхна Адриана, — но нашето щастие излезе по-силно от тяхната вражда.

Двамата замълчаха за известно време. Първа заговори госпожица Кардовил.

— Не е по силите ми да прикривам повече това, което е в сърцето ми. Може би трябва да поговорим още малко за миналото, в което се намесиха зли сили, а след това да го забравим завинаги, като един лош сън.

— Ще бъда напълно откровен с вас, дори това да бъде срещу мен самият, в определена степен — отговори Джалма.

— Все още се учудвам, как бе възможно да се явите пред очите на обществото…

— С онова момиче ли? — прекъсна я принцът.

— Да, точно така, с онова момиче — повтори госпожица Кардовил и зачака нетърпеливо.

— Не познавах добре отношенията между хората във Франция — заразказва открито Джалма, — затова лесно бях подведен от съветите на един човек, който успя да ми внуши, че ако постъпя по този начин, ще успея да предизвикам вашата завист…

— Стига, стига, сега разбрах, каква е била причината — живо го прекъсна Адриана. — Не е било толкова сложно замислено, но признавам, не се досетих. Всъщност, не получихте ли едно мое писмо, същия ден, когато се видяхме в театъра?

Лицето на Джалма рязко се промени, сякаш сянка мина през него. Личеше, че нещо го измъчва, но той бързо се овладя и заговори спокойно:

— Преди да дойда днес при вас, аз простих на един човек големи прегрешения към мен. Сега разбирам, че простъпките му се увеличават с още една… Сега съжалих за миг, че съм му простил, но вашето последно писмо ме прави отново великодушен.

— Наистина, нека оставим миналите страдания зад гърба си! — извика радостно госпожица Кардовил. — Преживяхме не една горчивина, но по-важното е, че бъдещето е пред нас! Ние двамата ще го градим и това е прекрасно, нали?

В настъпилата тишина Джалма спонтанно коленичи пред Адриана. Тя дори успя да забележи, че една сълза се търкулва по бузата му.

— Какво ти става, мили…

— В този момент се чувствам най-щастливия човек на земята! — заговори възторжено Джалма. — Не знам дали съм достоен за вас. Целия свят да поставя в краката ви — пак е недостатъчно!

Едва ли Джалма преувеличаваше в този момент, защото знаем какво е в душите на истински влюбените хора.

Госпожица Кардовил изпитваше същите вълнения, затова нежно го прекъсна:

— И двамата, мили мой, в този момент изпитваме вкусът на върховното щастие! Сигурна съм, че бъдещето ни принадлежи, така както съм сигурна, че чувствата и вълненията ни са взаимни.

Тя му подаде ръцете си и така, обгърнати от радостта и нежната тъга на преживяното, те останаха мълчаливи…

В същото това време Агрикол бързаше към улица „Вожирар“, за да предаде на господин Харди писмото от госпожица Кардовил.

Както вече споменахме, господин Харди живееше в една стая на улица „Вожирар“, която бе част от къщата на светите отци от Исусовото общество. Едва ли можеше да се намери по-тиха обител, където живеещите разговаряха помежду си шепнешком. Дори слугите не вдигаха никакъв шум.

Както обикновено се случваше в местата, попаднали под влиянието на тези хора, в къщата цареше злокобна тишина. Наемателите бяха принудени да се съобразяват с този трудно поносим ред и дните им преминаваха сиви и тъжни.

Ден след ден свещенослужителите плетяха своите коварни интриги. Те преследваха, настигаха и покоряваха сърцата и душите на определените жертви. Парите в ръцете им се превръщаха в страшно оръжие срещу почтеността и стремежа за нормален живот. Те играеха своеобразен комар, в който залозите често биваха човешкия живот, чест и благородство. За тях не съществуваха святи неща. Всичко бе подчинено на злите кроежи и към тази коварна цел те не се спираха пред нищо.