Йожен Сю - Скитникът евреин

— Страхувах се, че съм бреме за своята благодетелка — отвърна Гърбавото шепнешком.

— Ти товар на госпожица Кардовил? Това е смешно, защото тя е така добра, а и достатъчно богата!

— Страхувах се повече от собствените си действия — каза Гърбавото все още замаяна и объркана от последните събития.

Агрикол замълча известно време, след което почти извика. Думите му изглеждаха малко странни, но явно той отговаряше на въпрос, който го бе измъчвал вътрешно:

— Тя ще ми прости, за това че не я послушах, уверен съм в това!

След това се обърна към Гърбавото, която го наблюдаваше с учуден поглед:

— Ще бъда откровен с тебе докрай, макар да имаш право да се обидиш, че вместо за теб, аз се сетих за нещо друго…

— С мен можеш да споделиш, Агрикол…

— Чувствам се отвратително, като си помисля, колко зло съм ти сторил…

— Не мога да те разбера, мили. Ти никога не си ми причинявал зло.

— Никога, нали?! Дори и в най-дребните неща!? А нима не те обиждах всекидневно, още като деца? По сто пъти на ден!

— Ти? Това е някаква нелепост…

— А не е ли обидно, вместо с истинското ти име, да се обръщам към теб с този отвратителен прякор?

Тези думи подействаха силно на Гърбавото. Момичето се изплаши да не би Агрикол да е узнал тайната й, въпреки уверенията на госпожица Кардовил. Успокои я единствено мисълта, че младият ковач би могъл и сам да стигне до тези угризения. Затова тя се опита да се усмихне и бързо му отговори:

— Как можеш да се ядосваш за такива дребни неща? Та ти сам каза, че това е навик от детството… Твоята добра и нежна майка, която ме обичаше като собствена дъщеря, също ме наричаше по този начин…

— Майка ми, нали? А не дойде ли точно тя при тебе да ти говори за моята женитба, да ти обяснява колко красива е бъдещата ми съпруга? Дори те помоли да изучиш характера й, с надеждата, че инстинктът ти, съчетан с привързаността към мен, ще ти помогнат да откриеш, дали изборът е удачен… Това не е ли жестокост? А аз вместо да те защитя…

Гърбавото отново се уплаши. Вече нямаше съмнение, че Агрикол е научил нейната тайна. Срамът я овладя и сковаваше реакциите й.

— Наистина, Агрикол, майка ти не ме е молила за подобни неща, а и аз… останах благодарна за това доказателство на твоето доверие…

— Ти си била дори благодарна?! — Агрикол бе толкова развълнуван, че почти викаше, — това просто не трябва да е вярно! Аз бях толкова нетактичен към теб, толкова те обидих.

— Но… — гласът на девойката едва се чуваше, — защо мислиш така?

— Защо ли? Много просто: защото ти ме обичаше! — отсече Агрикол и прегърна Гърбавото.

— Боже мой — простена момичето, — та той знае всичко!

— Точно така, аз зная всичко. И трябва да ти заявя, че не бива да се срамуваш от чувства, които ти правят единствено чест! Аз се гордея! Да гордея се, че най-доброто, най-благородното сърце, което познавам, е мое! И завинаги ще бъде мое! Хей, Магдалино, забрави този ненужен срам и ме погледни открито. Ти знаеш, че лицето ми никога не те е лъгало. Аз се гордея с тази любов!

Макар и изтощена до краен предел, девойката усети вътрешна гордост от думите на Агрикол и сякаш някаква топла вълна на успокоение премина през тялото й. В това време ковачът продължи:

— Скъпа Магдалина, бъди сигурна, че ще съумея да се покажа достоен за твоята любов. Не разбирам само, защо такива свети чувства те принудиха да страниш, да се криеш… Нали любовта е взаимно чувство, взаимно доверие и преданост? Обещавам ти, че занапред всичко това ще го имаме! Ще ти докажа, че съм щастлив и горд с обичта си. Може тези думи да ти звучат сега високопарно, но ти сама знаеш, че не мога да се прикривам.

Колкото повече говореше ковачът, толкова повече Гърбавото се успокояваше. Тя, която допреди малко толкова много се страхуваше тайната й да не бъде разкрита от някой, сега бе благодарна за това, че някой я е научил. Подсъзнателно разбираше, че страховете й, че ще й се присмиват и че ще я презрат, са се оказали напразни. Тя знаеше, че Агрикол не може да се прикрива, затова бе склонна да приеме всяка дума. Дори се реши сама да заговори:

— Боже, нали във всяка чиста и неопетнена обич има нещо свято! Няма нищо лошо, че е трябвало да мине през бури! Това я прави още по-силна за сърцето изпълнено с нея. Благодаря ти, Агрикол! Твоите думи ми върнаха гордостта от любовта ми към теб! Та на какво повече съм се надявала, освен да бъда близо до теб, да те обичам истински и да ти доказвам това всяка минута! Съжалявам, че срамът, страхът и последните обстоятелства ме подтикнаха към самоубийство. Затова, мили, те моля да ми простиш тези слабости. Бъди снизходителен към мен… Аз просто се надявах, че тайната ми ще умре заедно с мен… Но сега вече не се боя от нищо! Нека забравим всичко това! Погледни ме, Агрикол, защото знаеш моята искреност към теб, очите ми погледни… Никога не съм била така щастлива!