Йожен Сю - Скитникът евреин

— Радвам се, че съм на ваша страна, госпожице! — извика Агрикол.

— В тази връзка бих ви припомнила, скъпи Агрикол, че утре сутринта имате среща с господин Харди.

— Не съм забравил, както не съм забравил и великодушните ви предложения.

— Това не бе толкова трудно за мен, защото той е от моя род. Повторете му ясно онова, което ще ви напиша тази вечер, а именно, че ще получи цялата сума, която му е необходима, за да изправи фабриката на крака. Това не го правя само за него, но и за семействата, които останаха на улицата. Помолете го преди всичко да напусне онази нещастна къща, защото не са една и две причините, заради които не бива да се доверява на тези, които сега го наобикалят.

— Бъдете спокойна, госпожице. Самият факт, че така благосклонно се отнесе към предложението да се срещнем вече е достатъчен. Имайте ми доверие, че ще успея да го склоня, защото той е вярвал толкова години на мен!

— Смелост скъпи Агрикол — изрече Адриана, като покри раменете на Гърбавото с връхната си дреха, — и ще успеем. А сега смятам, че е време да си вървим. Като стигнем вкъщи, ще ви предам писмото за господин Харди. Утре ще говорим за резултата от срещата ви с него, нали? Всъщност, нека това не бъде утре… Утре ще ми напишете за разговора между вас, а ще се видим вдругиден, някъде към обед…

Адриана изглеждаше смутена, когато произнесе тези думи…

След това тримата внимателно заслизаха по стъпалата. Когато вече се бяха настанали в колата на госпожица Кардовил, Гърбавото настоятелно поиска да види Цефиза. Напразни останаха усилията на Агрикол да я убеди да не правят това сега…

Благодарение на сведенията, които получи от Роз-Помпон, Адриана реших, че й се предоставя възможност да предаде писмо на Джалма още същата вечер.

Всичко това се случи в деня, в който госпожица Кардовил успя да предотврати самоубийството на Гърбавото.

Нощта е тъмна и непрогледна. Забързани облаци скриваха бледата светлина на месеца. Часовниковата кула отмерваше единадесет часа, когато една кола, теглена от запъхтени коне се заизкачва по стръмната „Бяла улица“, по посока на градската митница, където живееше Джалма. Когато колата най-после спря, ядосаният от стръмнината кочияш, се обърна към пътуващия:

— Е, стигнахме ли най-после! От улица „Вожирар“ до Митницата трябва да се счита цял курс, защото тази тъмнина е ужасна! А и фенерите, както виждате, не са запалени…

— По-добре внимавай да откриеш една малка врата със стряха. След като я отминеш, ще спреш на около двадесет крачки разстояние! — отговори креслив глас със силно италианско произношение.

— Пустият му чужденец, ще ме кара да се въртя като пумпал цяла нощ! — измърмори ядосан кочияшът.

След това добави:

— Уверете се сам, че нищо не се вижда! Как смятате, че мога да открия някаква си малка врата…

— Толкова ли ти е плитък умът? Доближи конете до стената. По този начин ще ползваш светлината на твоите фенери. На вратата е поставен номер 50. Само пиян човек не би я открил!

Коларят изпсува и замахна с камшика към изморените коне.

След няколко минути колата отново спря.

— Отминах табелата с номер 50. Това тук е малка врата със стряха. Тя ли е?

— Да. Сега отмини още двадесет крачки и спри.

— Хайде пак…

— Като спрем, ще слезеш и ще похлопаш на вратата. Два пъти по три удара. Разбираш ли? Два пъти по три удара.

— Това ли са парите ви за кръчма! — разлюти се кочияшът.

— Когато ме върнеш в предградието Сен-Жермен, където живея, тогава ще получиш хубав бакшиш. Ако си разумен, разбира се.

— Сега пък в предградието Сен-Жермен! От Господа, който иска здраве, благодаря! — заяви коларят едва сдържайки яда си. — Аз изчистих конете си, за да чакам хората пред театъра, но…

Все пак обещаният бакшиш свърши своята работа и колата потегли.

— Значи да ударя по вратата два пъти по три удара, нали?

— Да, най-напред три удара, след което ще спреш и след малко още три удара.

— А след това?

— Ще кажеш на този, който ти отвори, че го чакам и ще го доведеш в колата.

— Дявол да те вземе — изръмжа коларят, като се настани удобно, на седалката.

След това шибна конете и допълни:

— Тоя пусти чужденец явно има вземане-даване с франкмасоните или пък с контрабандистите, щом ме домъкна от улица „Вожирар“ до тук.

След двадесетината крачки колата отново спря и кочияшът слезе. Той отиде внимателно до вратата и почука както му бяха поръчали… В този момент облаците освободиха луната и на нейната светлина той успя да различи фигурата на мъж, среден ръст, заметнат с някаква мантия и шарена шапка на главата. Мъжът затвори и заключи вратата, след което пристъпи към улицата.