Йожен Сю - Скитникът евреин

Госпожица Кардовил се уплаши, но успя да забележи, че изразът на лицето на момичето изведнъж стана весел. Нещо повече, Роз-Помпон плесна с ръце и извика:

— Филемон си идва!

— Филемон ли? — неспокойно попита Адриана.

— Да, моят любовник. Дяволът му с дявол, какво го е прихванало сега пък да се прави на петел. Той всъщност си е точно такъв…

Последва нов крясък, който се чу до самата врата.

— Боже мой, този човек винаги ме забавлява по един и същи начин! Не се ли свършиха шегите му! — засмя се Роз-Помпон.

Тя бързо изтри сълзите от лицето си, а смехът й бликна жизнерадостен, макар че сама бе потвърдила, че тази шега се е повтаряла многократно.

— Моля ви, не му отваряйте! — прошепна уплашено Адриана.

— Но ключът е на вратата и Филемон много лесно ще разбере, че вътре има някой.

— Все едно!

— Да, но тази стая е негова, госпожо. Ние просто се намираме в дома му — отвърна Роз-Помпон.

Като потвърждение на тези думи се чу щракване на бравата. Убедил се, че не може да отвори, а и изморен навярно от доскорошното подражание на кукуригането, Филемон извика с нисък, гърлен глас:

— Ха, коте на моето сърце, да не си се затворило вътре, за да се молиш на някой светия по-бързо да ти върне Мон-Мон?

Адриана, която за миг само бе разбрала абсурдността на ситуацията, за да я прекъсне час по-скоро, бързо се приближи до врата и решително я отвори. Филемон, смаян от неочакваната реакция на непознатата жена, рязко се дръпна назад.

Госпожица Кардовил въпреки раздразнението си, не можа да се овладее и се засмя. За това спомогнаха и най-различните неща, които Филемон носеше в ръце и под мишница. Той бе висок, черноок момък, с гъста черна коса и брада. Беше облечен в яркосиня широка Робеспиерова жилетка, къс редингот от маслинено кадифе и невероятно широки панталони на едри карета. В ръцете си носеше платнена торба, от която се подаваше главата на една гъска, както и клетка, обитавана от голям бял заек.

— Какво чудесно зайче! Какви червени очички има само…

Студентът, който по всичко личеше, че идва от дълъг път, не се обиди от това, че Роз-Помпон първо се обърна към заека, а не към него. Дори се засмя доволен, че е успял да достави такова удоволствие на своята любима. Освен това Филемон светкавично бе преценил по външния вид, към коя класа принадлежи госпожица Кардовил затова си свали шапката и с театрален жест я поздрави. Адриана леко кимна и бавно, достолепно слезе полека по стълбите.

Озадачен и възхитен от красотата на Адриана, Филемон не се стърпя и любопитно се обърна към Роз-Помпон:

— Мило коте, кажи на Мон-Мон, коя е прекрасната госпожа?

— Една моя приятелка от училище… — отвърна разсеяно момичето, като продължаваше да милва заека.

След това тя посочи една кутия, която Филемон бе оставил на масата и допълни:

— Обзалагам се, че пак ми носиш някое домашно сладко?

— Този път Мон-Мон носи на любимото си коте нещо повече от някакво си сладко! — тържествено заяви студентът и целуна своята приятелка. — В тази кутия Мон-Мон е донесъл сърцето си!

— Наистина ли? — Роз-Помпон постави палеца на лявата си ръка на върха на зачервеното носле и палаво раздвижи пръстите си.

Филемон отговори на този закачлив жест със силна прегръдка, след което затвори вратата…

Докато траеше отсъствието на Адриана и Роз-Помпон между Гърбавото и Агрикол сякаш се осъществи някаква спонтанна връзка. След излизането на двете девойки те продължаваха да бъдат учудени от снизходителното поведение на госпожица Кардовил.

Изведнъж Агрикол коленичи до сламеника, където лежеше Гърбавото и заговори:

— Сега сме само двамата и… най-сетне ще мога да ти кажа всичко, което тежи на сърцето ми! Ужасно е това, което направи! Знам, че си била отчаяна, но можеше, трябваше да ме повикаш…

— Агрикол, чуй ме…

— Не, не бива да се оправдаваш… Боже мили, каква полза, че сме се наричали брат и сестра и цели петнадесет години сме били толкова привързани един към друг? В мига, когато си решила да посегнеш на себе си, ти просто си заявила: „Вие не сте нищо за мен!“

— Прощавай, Агрикол, истина е, че не помислих за теб — каза Гърбавото, като наведе очи, — но представи си гладът, безработицата…

— Гладът, работата… ами аз къде бях!

— Отчаянието!

— Откъде такова отчаяние? Госпожица Кардовил толкова великодушно те прие, оцени твоите качества, смяташе те за своя приятелка и точно когато нещата се бяха подредили ти… напусна и остави всички ни в голямо недоумение. Защо постъпи така?!