Йожен Сю - Скитникът евреин

След този театрален монолог, дори на страничен човек, камо ли на Адриана ставаше ясно, че младата Роз-Помпон е изоставената. Тя се опитваше да скрие това, чрез разиграването на тази лъжа, но всъщност я измъчваше непоносима ревност срещу госпожица Кардовил, тъй като приемаше Адриана за своя съперничка.

Адриана би трябвало да е доволна от това, което чу. Познавайки обществото и средата, в която живее, тя си даваше ясна сметка, че такова едно увлечение, като това на Джалма, не можеше да продължи дълго. Момичето наистина бе красиво и младо, но навярно принцът вече знаеше, че това е било само едно залъгване на чувствата.

Госпожица Кардовил, обаче, трудно можеше да прости подобно „залъгване на чувствата“. На нея и беше трудно да разбере разделянето на тялото от душевните преживявания. Не проумяваше ситуация, в която един човек може да бъде с друг, а да мисли за трети. Любовта й, млада, страстна и взискателна, взискателна пред природата и Бога, беше толкова справедлива, че дори изглеждаше глупава и смешна за мнозина.

Въпреки това Адриана не беше от онези срамежливи същества, които предпочитат да умрат от срам, но да прикрият чувствата си към някой млад мъж. По този начин такива девойки често биват омъжвани за възрастни, болни или неуравновесени мъже. Само след няколко месеца те започваха да търсят ласките на любовници.

Адриана сляпо вярваше в чистата и страстна любов, присъщи на първото влюбване. Затова и новината, която сега научаваше от Роз-Помпон, не я радваше особено.

Момичето, като не намери думи да продължи прекъснатия си монолог, повтори още веднъж:

— Мразя ви, госпожо!

— И защо ме мразите толкова, госпожице? — спокойно я попита Адриана.

— Ох, Боже мой! — не издържа Роз-Помпон, забравила своята роля на горда и решителна девойка. — Нима не се досещате, заради кого ви мразя? Та помислете си, заради какво един човек може да се хвърли срещу пантера, само за да получи букетче цветя? И само това ли? — разпалено заговори Роз-Помпон, а по бузите и се стичаха сълзи. — Отначало се успокоявах, че той се е хвърлил, спазвайки някакъв индийски обичай, но по-късно се убедих, че причината сте вие. Само вие!

Тези думи нямаха нищо общо с досегашните уверения за силната обич на Джалма към нея, но Адриана не сметна за необходимо да я прекъсва с подобен въпрос, а само кротко й каза:

— Госпожице, вие просто се заблуждавате, че аз съм причина за вашите неприятности. Дори признавам, че би ми било мъчно, ако разбера, че някой се е отнесъл несправедливо с вас…

— Да не мислите, че е упражнено насилие срещу мен! — извика Роз-Помпон. — Не, не е тази причината. Днес се убедих окончателно, че ако не бяхте вие, то князът наистина можеше да се влюби в мен. Освен това, аз не съм толкова взискателна. Но не това е единственото. — Роз-Помпон прехапа аления нокът на пръстта си. — Когато Нини-Мулен дойде да ме вземе, той ми донесе цял куп накити, за да ме убеди да тръгна с него, като ме увещаваше, че нищо непочтено не ми предлага…

Госпожица Кардовил изглеждаше силно заинтересувана.

— Нини-Мулен ли? — попита тя. — Какъв е този човек?

— Духовен писател — отвърна троснато Роз-Помпон, — една дяволска душа, която бърка в джобовете на някакви стари попове, уж за да пише трактати върху нравствеността и вярата. Много е добра неговата нравственост!

От думите „духовен писател“ и „попове“ Адриана веднага съобрази, че тук е замесен Родин, или най-малкото отец д’Егрини. Явно обект на тяхното „внимание“ бяха тя и Джалма. В съзнанието й постепенно нещата започваха да се избистрят, затова реши да доуточни:

— Под какъв предлог този човек ви отведе, госпожице?

— Дойде да ме вземе и ми каза, че честта ми нищо не я заплашва, освен, че съм щяла да стана още по-хубава. Тогава си помислих, че Филемон е на село, а на мен ми бе омръзнало да стоя все самичка. Предложението ми се стори любопитно и затова реших да опитам. Само че тогава не подозирах какво ще загубя! — дълбоко въздъхна Роз-Помпон. — Нини-Мулен ме качи в хубавата си кола и ме отведе на площад Пале Роял. Там Нини-Мулен бе заменен от някакъв човек с жълто, потайно лице, който ме отведе у Прелестния княз. Когато го видях, направо онемях. Той беше толкова хубав, добър, вежлив. Тогава си казах, че трябва много да внимавам и да проявя мъдрост. Стоях там без да продумам, демонстрирайки чистота и почтеност…

— Да не би, госпожице, да съжалявате, че сте се показала честна?

— Не, разбира се. Съжалявам, че нямах удоволствието да откажа нещо. Но какво да откажа, когато нищо не ми поискаха? Толкова ли ме мрази, че не ми каза дори една любовна дума?!