Йожен Сю - Скитникът евреин

— Да — отвърна ковачът с недоумение, защото Гърбавото не снемаше погледа си от него, — трябва да изчакаме известно време.

— Но аз ще мога ли още днес да се видя с нея? — попита Гърбавото.

Роз-Помпон бързо я прекъсна:

— Прав е Агрикол, не бива да бързаме, скъпа. Трябва първо да се успокоим. Аз също ще почакам тук и дори ще поговоря с госпожата. — Роз-Помпон посочи Адриана, а в очите й заиграха весели пламъчета. — Няма да бързам за никъде, защото искам да заявя на клетата Цефиза, че може да разчита на мен.

След тези думи Роз-Помпон пое въздух и доби самоуверен вид.

— Бъдете спокойни, — продължи тя след малко, — когато вятърът на щастието е благосклонен към нас, не бива да оставяме приятелите си, защото няма да е честно да задържаме това щастие само за себе си! То не може да бъде покрито с чаша или вкарано в шише, та никой да не го докосва… А аз… за своето щастие и да разкажа… Едва ли някой ще ме разбере. Добре, че съм само на седемнадесет години и навярно тепърва ми предстоят срещи с щастието… Но това е дълъг разговор. Оставете ме още веднъж, мила приятелко, да ви прегърна и да кажа на теб и Цефиза да не тъжите повече, защото сега аз съм тук, при вас.

След тези думи Роз-Помпон протегна ръце и сърдечно прегърна Гърбавото.

Трудно е с думи да се предаде състоянието, в което бе изпаднала през това време госпожица Кардовил. Тя бе изумена от свободното изразяване на девойката, както и от споменаването на Филемон, за когото, слава богу не била омъжена. Удиви я и добрината, която излъчваха нейните думи. Всичко това бе толкова неочаквано за нея, че тя трудно се съвземаше и все още не участваше в разговора.

Такава ли е девойката, заради която Джалма я пожертва?

Когато видя Роз-Помпон да влиза, Адриана я възприе много болезнено, но след чутото и видяното през последните минути, някаква неясна надежда започна да се промъква в душата й. Тя си спомни подслушания разговор в градината между Родин и Джалма, когато искаше да се увери в намеренията на йезуита. Адриана вече не се учудваше на слабостта, проявена от Джалма към това бъбриво малко момиче… Но това не можеше да е любов. В това вече бе сигурна. Тя наблюдаваше внимателно Роз-Помпон, откриваше у нея не толкова страшна съперничка, колкото едно разпуснато, словоохотливо красиво момиче.

С всяка измината минута госпожица Кардовил ставаше все по-уверена в изводите, които се налагаха от само себе си. За нейната интелигентност не бе трудно да вникне в действителното състояние на нещата. Да, това бе отправната точка на новата й надежда.

Едновременно с тези разсъждения, сякаш и сърцето й започна да се отпуска постепенно. Споменът за преживените огорчения я караше да бъде внимателна и предпазлива, въпреки приятното усещане за нови надежди. Трябваше да си припомни отново фактите, да ги анализира. Нима тук, до леглото на Гърбавото, което тя бе спасила от смърт, е съдено да научи тайната, която жизнено я интересуваше?

Адриана толкова се развълнува, че лицето й пламна, а дишането й се учести. Големите й черни очи постепенно заблестяха.

Преди минути бе готова да отхвърли достолепно разговора, предложен безцеремонно от Роз-Помпон, но ето че се беше появила възможност да узнае тайната, която й бе толкова необходима.

В същото време Роз-Помпон се изправи и се обърна към Адрияна:

— Сега ние, госпожо , имаме да оправим нещо заедно.

— На ваше разположение съм, госпожице — отвърна спокойно Адриана.

Агрикол, който неразбиращо наблюдаваше всичко, което се случваше сега пред очите му, не можеше да си даде никакво обяснение. Единственото, което му дойде на ум, бе да се приближи бързо до Роз-Помпон и да й прошепне:

— Луда ли сте? Знаете ли на кого говорите?

— Какво толкова е станало? Нима една красавица не е равна на друга? Струва ми се, че госпожата няма да ме изяде за такива думи… Просто искам да разговарям с нея и навярно тя знае за какво и защо. Ако пък не знае, аз ще й кажа. За това не е нужно кой знае колко време.

Адриана, която вече се страхуваше да не се разкрие нещо за Джалма пред Агрикол, се усмихна на последния и отговори на момичето:

— Госпожице, готова съм да ви изслушам, но не тук. Сама разбирате защо.

— Права сте, госпожо. Ако искате да отидем у нас, ето ключът ми…

„У нас“ бе произнесено високомерно.

— Нека отидем у вас, госпожице, щом така великодушно ме каните — отговори госпожица Кардовил със своя ясен и звучен глас, след което направи учтив поклон, който притесни за момент наперената Роз-Помпон.