Йожен Сю - Скитникът евреин

— Но позволете да отбележа, госпожице, че въпреки хладнокръвието и студенината, които са ви били демонстрирани, вие сте останали в тази къща доста време.

— Така и не разбрах, защо ме държа при себе си Прелестният княз, защо ме води с кола по театри?… Може би и това е някоя особеност, пренесена от родината му. Да държи в къщата си младо момиче и въобще да не разговаря с него, дори никакво внимание да не му обръща…

— Тогава, защо останахте в тази къща?

— Боже мой, не се ли сещате? Стоях там, защото князът много ми харесваше и смея да кажа, че започнах да го обиквам. А той през цялото време беше тъжен и затворен. Не издържах и един ден реших да премина в настъпление. Бях сигурна, че Филемон ми изневерява някъде там, на село и това ме насърчаваше допълнително. Облякох се с най-хубавите дрехи, сложих си всички накити, които имам. След това се огледах в огледалото и това, което видях, трябва да призная, беше на ниво. Бях сигурна, че няма да устои. Отивам право в стаята му, наговорвам всички нежни думи, които знам, смея се, плача, накрая му казвам, че го обожавам… И знаете ли, какво ми отговори той, с най-кроткия глас, който съм чувала, но иначе твърд като мрамор… — продължи Роз-Помпон ядосано: — „Клето дете!“ Представяте ли си? „Клето дете“ съм била, сякаш съм отишла при него да се оплача, че ме боли зъб. Но сега вече съм сигурна в едно, ако не беше мъката му по истинската любов, щеше да бъде по-отстъпчив с мен. А той е толкова тъжен, толкова отчаян…

Роз-Помпон замълча, но след малко продължи:

— Но не, няма да ви кажа това, защото…

После въздъхна и продължи:

— Защо пък да не ви кажа? Кому е нужно моето мълчание? Отначало се държах надменно и исках да ви излъжа, че Прелестният княз е влюбен в мен и дори би се оженил за мен. А сега почти си признах, че отвори вратата и просто ме изгони. Не съм виновна, че всеки път, когато реша да излъжа, се обърквам страхотно. Сега обаче, госпожо, съм решила да ви кажа всичко, както си беше. Когато днес ви видях при Гърбавото, омраза пламна в гърдите ми. След това видях и чух отношението ви към това бедно девойче и гневът ми постепенно започна да се топи. Щом дойдохме тук, отново се помъчих да се настроя срещу вас, но това вече не е по силите ми. Колкото повече откривах разликите между нас, толкова повече се убеждавах, че князът наистина е имал право да мисли само за вас. Точно така, по вас този човек е луд. Не си правя тези изводи единствено от случая с пантерата в Порт-Сен-Мартен. Та той по цели нощи не спеше, въздишаше и дори съм чувала да плаче, там където ми казаха, че ви е видял за първи път, до зимната градина. Макар, че вече силно го обичах и бях готова да му простя много неща, накрая започнах да се ядосвам. Но това бе само в началото. След това започнах да съжалявам този млад мъж, да преживявам неговите злочести дни и нощи. Разберете, госпожо — красивите очи на Роз-Помпон бяха плувнали в сълзи, — не го карайте повече да страда. Виждате ми се толкова културна, великодушна и добра. Споделете любовта му. Той наистина я заслужава!

След тези думи Роз-Помпон спонтанно улови ръката на Адриана и я стисна развълнувано.

А в това време госпожица Кардовил трябваше да напрегне всичките си сили, за да овладее вълнението, което я връхлетя. На устните й напираха множество въпроси, но си казваше, че не бива да прибързва, че трябва да овладее изблика на чувства. И когато Роз-Помпон улови ръката й, тя не само не я издърпа, а приятелски я притисна.

Косите на Роз-Помпон, освободени от смешната шапка се бяха разпилели по раменете, прилични на пепеляворуса коприна. Лицето й се бе зачервило от вълнението и изглеждаше още по-нежно, дори детско. На този фон големите сини очи изпъкваха още повече. Благодарение на откритата рокля Адриана успя да види и оцени цялото гъвкаво тяло на момичето.

На някой може да се стори малко странно, но в тези мигове госпожица Кардовил истински се възхити на красотата на това момиче, което само допреди час бе склонна да презира. А това, че Джалма е бил така хладен към него, доказваше несъмнено искрената му любов към самата нея.

Роз-Помпон бе объркана от неочакваната проява на доброта от страна на Адриана. Насърчена от това, както и от мълчанието на богатата госпожица тя заговори:

— Нали ще се смилите, госпожо, над красивия княз?

Преди да успее да отговори на този въпрос, Адриана и нейната събеседница чуха силен, креслив глас, идващ отвън, който очевидно се опитваше да имитира кукуригане на петел.