Йожен Сю - Скитникът евреин

— Успокойте се, преди малко ми съобщиха, че тя е дошла в съзнание.

— Нали знае, че и аз съм жива? Иначе не би могла да понесе…

— Бъдете спокойна, мила моя — каза Адриана, като стискаше влажните ръце на Гърбавото в своите, — всичко знае тя… Не се тревожете повече… всичко ще се оправи.

— Колко сте добра, госпожице! След моето напускане дори, когато би трябвало да ми се сърдите…

— Не бързайте, когато се съвземете съвсем, ще си говорим за много неща. Как се чувствате?

— По-добре съм… Този чист въздух сякаш ми влива нови сили. Ще ви разкажа всичко за Цефиза, и вярвам, скъпа госпожице, че вие отново ще я приемете…

— Разчитайте на мен, мила — отговори Адриана, като едва прикриваше тревогата си, — аз се интересувам от всичко, което е свързано с вас. Но я ми кажете, нали преди да прибегнете до тази отчаяна постъпка, вие ми писахте?

— Да, госпожице.

— Уви — продължи Адриана, — като не сте получили моя отговор навярно сте помислили, че съм ви забравила.

— Справедливо е да се сърдите след моето бягство, госпожице.

— Не, не се сърдя, но понеже не сте получили от мен отговор, трябва да споделя, че аз в действителност не съм виждала вашето писмо…

— Но знаете, че ви писах, нали?

— Да, разбрах, че сте го предали на моя портиер, но той пък се доверил на слугинята Флорина.

— На това толкова мило към мен момиче?…

— Уви, оказа се, че през цялото време тя си е служила с недостойни лъжи, защото е била подкупена от моите врагове.

— Тя?! — почти извика Гърбавото. — Възможно ли е това?

— Сама призна — отвърна тъжно Адриана. — Била е принудена да постъпи по този нечестен начин. Изповяда ми се преди да умре.

— Умряла? Тъй млада и хубава!

— Нейната смърт много ме разстрои, въпреки, че ме е предавала. Разкаянието й бе толкова искрено… Именно тогава научих и за вашето писмо, в което ме молите да се срещнем, за да помогнем на сестра ви.

— Точно за това ви молих в писмото, но не мога да разбера, каква изгода са имали да го скрият?

— Бояха се да не се върнете отново при мен, защото знаеха колко много ме обичате. Неприятелите ми се уплашиха от вашата привързаност и вярност. Сега разбирам инстинктивното ви отвращение от онзи окаян човек, когото аз защитавах…

— Господин Родин ли? — настръхна Гърбавото…

— Да — отвърна Адриана, — но нека не говорим сега за това. По-важно е, че силите ви се връщат, гласът ви не е вече толкова слаб, дори страните ви се позачервиха. Обещайте ми, още сега, че оттук нататък ще бъдем неразделни приятелки!

— Госпожице, какво говорите! Аз ваша приятелка? — развълнувано изрече Гърбавото и наведе очи.

— Защо се учудвате? Та нали само преди няколко дена ви наричах своя сестра, своя приятелка? Нима нещо се е променило в отношенията ни? Дори нещо повече, фаталното сходство на положението, в което се намираме и двете, прави вашето приятелство за мен още по-скъпо. Вярвам искрено, че съм заслужила това?… Моля ви, не ми отказвайте.

— Вие ли… вие ли имате нужда от приятелството на едно бедно момиче?…

— Да, — отговори Адриана, като погледна Гърбавото изпитателно — и при това сте може би единствения човек, пред когото мога да споделя най-съкровените си мисли, радостите и тревогите.

Двете девойки се гледаха с открити погледи.

— Но на какво дължа това ваше голямо доверие, госпожице? — все по-учудено попита Гърбавото.

— Имате широко сърце и смел характер, — отговори Адриана и след като се подвоуми продължи, — освен това сте жена и най-добре можете да разберете страданията ми, и можете искрено да ми съчувствате.

— Да ви съчувствам ли? Бедното грозно момиче да съчувства на такава красива и богата госпожица като вас!?

— Кажете, скъпа — продължи Адриана, сякаш не беше чула възклицанието на Гърбавото — не са ли най-дълбоки болките, които причинява страхът да споделиш нещо, за което мислиш, че ще ти се подиграват и презират? Как да се надява човек на съчувствие, когато не смее да признае свои преживявания дори на самия себе си?

Гърбавото не можеше да възприеме спокойно този разговор, защото той й напомняше нейните лични преживявания. Така, според нея, можеше да говори човек, който също като нея страда от несподелена любов. Но девойката трудно можеше да допусне подобно нещо, затова мислейки си за Агрикол неволно изрече:

— О, госпожице, наистина е ужасно човек да има тайни, от които на самия, него да му е неудобно…

— Но какво щастие, когато в такъв случай намери близко сърце, от което може да получи помощ и съвет. Кажете ми, скъпа моя — продължи госпожица Кардовил, — вие не бихте ли се радвали, ако имахте с кой да споделяте съкровените си мисли?