Йожен Сю - Скитникът евреин

Момичето на сламеника, под влиянието на свежия вятър, нахлуващ през отворения прозорец и подпомогнато от въздействието на лекарството, което и поднесе Адриана, постепенно идваше в съзнание. Изглежда, че по-скоро бе припаднала от тежестта на преживяното, отколкото под въздействието на задушливия въглищен дим.

Преди да продължим повествованието от тази вълнуваща сцена, трябва с няколко думи да се върнем към някои отминали събития.

След страшната случка в театъра, на улица Порт-Сен-Мартен, когато Джалма, с опасност за живота си, се бе хвърлил върху черната пантера пред очите на госпожица Кардовил, младата девойка бе налегната от нерадостни мисли. Тя забрави завистта и унижението от появата на Джалма в обществото, придружен от жена, недостойна за него и за миг, възхитена от постъпката на княза, си бе помислила: „Въпреки неприятната ситуация, Джалма навярно все пак много ме обича, щом въпреки опасността реши да грабне моето цвете.“

Здравият разум, обаче, все пак надделя у тази благородна и великодушна девойка и тя бе принудена да признае, че подобно утешение е безпочвено.

— Колко пъти — мислеше си Адриана, — по време на лов, князът по нечия прищявка се е излагал на опасности, подобни на тази, когато се хвърли да поеме нейната китка? Възможно е да го е направил, за да я даде на жената, която го придружаваше…

Именно поради това Адриана усещаше, без да смее дори на себе си да признае, унизителна завист към своята съперница.

Друг път, дори да съзнаваше своето превъзходство над Роз-Помпон, тя си задаваше въпроса за причините на нейните лоши обноски. Дали това бе вродена безочливост или обикновено непознаване на светските нрави. Може би тъкмо последното предположение я правеше така привлекателна за Джалма… За нея оставаше тайна решението на един толкова благороден и изискан млад мъж да се появява в общество с подобна жена.

Всичките тези мисли още повече разпалваха Адрианината любов към Джалма и я измъчваха постоянно.

Тя тайно се надяваше, че времето ще покаже, дали Джалма наистина е достоен за чувствата й. Съмненията й, обаче, оставаха и тя постепенно започна да избягва хората, да живее в уединение.

Скоро холерата се появи, неочаквана и страшна. Притисната от мъката си Адриана не се плашеше за себе си, но намери сили за състрадание към околните. Бе една от първите, които организираха помощи за пострадалите и дори пожела да види Флорина, без да се страхува от смъртоносната болест. Болната, уверила се отново в благородството на Адриана, пред очите на смъртта реши да изповяда участието си в предателството. По този начин госпожица Кардовил разбра за постоянното следене от страна на Флорина, както и причината за напускането на Гърбавото. Привързаността й към злощастната девойка отново оживя.

Тя заповяда на приближените си на всяка цена да открият къде се намира Гърбавото. Освен това, Адриана неочаквано бе получила доказателство за непочтените планове на Родин и за опасността надвиснала над рода Ренепон.

Първото нещо, което хрумна на Адриана след изповедта на Флорина, бе да обедини своите близки срещу общия враг. Такава борба, срещу такъв силен и коварен противник, какъвто бяха Родин, отец д’Егрини, княгиня Сен-Дизие и техните съучастници се струваше на Адриана достойна. Тя трябваше да свали маската на лицемерие, фалш и предателство, забулвали дълго време дните й.

От този момент отчаянието и обзелото я безразличие бяха изместени от желание за действие. Тя събра около себе си всички от рода Ренепон и по този начин, както гласеше и една от бележките, връчена на отец д’Егрини, за кратко време Кардовилският дворец се превърна в средище на активна дейност, където се обсъждаха начините за нападение и отбрана.

Тайната бележка, за която споменахме, даваше вярна информация, че Адриана и принц Джалма са се срещали. Отдадена на мисълта за спасение на рода Ренепон, тя все по-рядко можеше да отделя време за мислите си, свързани с нещастната й любов.

И ето, че отново дойде мигът, в който Адриана и Гърбавото, девойки от съвсем различни прослойки на обществото се оказаха една до друга, еднакво чисти и благородни.

Силите на Гърбавото се възвръщаха и тя вече вярваше, че Агрикол ще направи всичко възможно да помогне на сестра й. За тази моментна заблуда спомогнаха и успокоителните думи на госпожица Кардовил.

— На вас, пак на вас, скъпа госпожице, аз и Цефиза дължим живота си… — шепнеше развълнувано Гърбавото.