Йожен Сю - Скитникът евреин

Умират ли, обаче, като Цефиза, те заслужават повече съчувствие, отколкото упрек. Всъщност, какво право има обществото да съди подобни хора, щом срещу техния непосилен труд не им е предоставило покрив, топла дреха, парче хляб или поне ден почивка? Именно то, себелюбиво и безмилостно, е отговорно за всички пороци, чиято първа и единствена причина е била материалната невъзможност да живеят, без да пропаднат.

Да, повтарям още веднъж, че твърде голямо число жени са принудени да избират един от тези три пътя: тежка сиромашия, разврат или самоубийство…

Само за няколко минути двете сестри успяха да направят от сламата стиски, с които да запушат процепите в бедната стая.

Гърбавото се обърна към сестра си:

— Цефизо, ти си по-висока, затова се заеми с тавана, а аз ще се погрижа за прозорците и вратата.

Момичетата чевръсто се заеха за работа и само за няколко минути се справиха с проникващия вятър. Свършили, те отново се вгледаха една в друга. Зловещият час се бе приближил още повече. Въпреки това изглеждаха малко възбудени.

— Сега — каза Гърбавото, — да побързаме с подготовката на мангала.

Тя клекна пред малкото, пълно с въглища мангалче, но Цефиза я улови за ръката и я принуди да се изправи.

— Остави на мен тази работа…

— Цефизо…

— Ти сама знаеш, колко лошо ти действа миризмата на въглищата.

От тази наивна забележка, направена от Вакханалната царица, двете сестри неволно се усмихнаха.

— Все едно — продължи Цефиза, — защо да прибавяш още една болка…

След това Цефиза посочи на сестра си поизпразнения сламеник и допълни:

— Ти полегни, сестрице, а щом се разгори мангалът, аз ще дойда при теб.

— Не се бави много…

— Само няколко минутки…

Сградата, която се издигаше над улицата, бе отделена от къщата, в чиято стая се намираха двете сестри посредством един тесен двор. Тази сграда така засенчваше къщата, че щом слънцето залезеше, в стаите се настаняваше усоен мрак. И сега, бледите прозорци пропускаха светлина толкова малко, че сините шарки на полуизтърбушения сламеник не личаха и с тях се сливаше малкото, облечено в дрипава рокля тяло на Гърбавото. Облегнала глава на тънката си ръка девойката наблюдаваше сестра си.

През това време Цефиза се бе навела над мангала с лице към черните въглища, където вече се виждаха проблясванията на малки сини пламъчета, които за момент осветяваха лицето на момичето.

След като се увери, че огънят се е разпалил, Цефиза се изправи и се приближи до сестра си.

— Това е всичко…

— Сестрице — започна Гърбавото, като приседна на колене върху сламеника, — иска ми се да сме много близко една до друга.

— Ето — каза Цефиза, — аз ще седна тук, на възглавката, а ти легни и сложи главата си в скута ми. Подай си ръката, мила… добре ли ти е така?

— Да, но не мога да те виждам.

— И по-добре. Наближава часът, когато човек страда, макар че всичко свършва бързо. Затова е по-добре, че не се виждаме.

— Сестрице, нека стисна още веднъж ръката ти, — прошепна в сумрака Гърбавото, — защото вече се чувствам малко зашеметена…

— Аз все още усещам само миризмата на запалените въглища…

След настъпилата тишина Гърбавото отново се обърна към сестра си с тих глас:

— Къде ли ще ни погребат?

— Защо те интересува това?

— Защото ми харесват гробищата Пер Лашез… Веднъж, по вечерно време ходих там с Агрикол и майка му. Навсякъде имаше кичести дървета, цветя, мраморни гробове и паметници… Знаеш ли, струва ми се, че там умрелите живеят по-добре от нас…

— Какво ти става, сестрице? — разтревожена попита Цефиза Гърбавото, чийто глас постепенно отслабваше и се губеше.

— Вече много ми натежава главата — тихо продължи Гърбавото, — слепоочията ми пулсират… А ти, какво усещаш?

— И аз вече усещам някакво замайване, но интересно защо, димът ми действа по-бавно, отколкото на тебе…

— Това е така — отвърна Гърбавото, като се насили да се усмихне, — защото нали помниш, че още от училището все изпреварвах останалите. И сега е така…

Замълчаха. Времето сякаш бе спряло своя ход в тази бедна стаичка. След малко Цефиза постави ръката си на челото на Гърбавото и заговори:

— Говори ми, сестрице, страдаш ли?

— Не — прошепна легналото момиче с отслабнал глас, — клепките ми натежават като оловни. Дори говорът ми се забавя, но все още не усещам някаква силна болка… А ти?

— Докато те слушах усетих, как запулсираха слепоочията ми.

— Както беше с мен преди малко… Сякаш това туптене е по-страшно от самата смърт…