Йожен Сю - Скитникът евреин

— Клета сестрице, — с трогателно умиление изрече Цефиза, — не ще забравя твоите жертви, когато уморена и изнемощяла ти продължаваше да служиш на младата госпожица и дори нещо повече — ти намери сили в себе си да я помолиш да се съжали над моята съдба. Сега ти искаш да умреш, защото силите ти останаха по Елисейските полета!

Гърбавото я прекъсна:

— И когато все пак успях да се довлека до двореца на госпожица Кардовил, която за огромно съжаление не открих там, когато и тази последна надежда за теб отмираше, ти не престана да мислиш за мен и дори тръгна да търсиш хляб…

Гърбавото не можа да довърши и захлупи лице в шепите си.

— Отидох да се продам, както това са правили много други нещастници, оказали се в трудно положение, без работа и пари… Само че не можах да свикна с този срам и той не само ме измъчва, а отнема и последната ми капка живот…

— Но това е така, мила сестрице, защото имаш истинско сърце. Всичко това нямаше да се случи, ако бях успяла да разговарям с госпожица Кардовил или поне да беше прочела писмото, което й написах… Но тя вероятно е обидена от моето напускане и смята, че съм неблагодарна, за което има право… Затова и не се реших да й пиша втори път. Колкото и да е благородна, думата й е тежка, когато вярва, че е права. Освен това вече бе много късно, защото ти вече бе решена да свършиш…

— Да, наистина решена, защото моето безчестие разяждаше сърцето ми… И Жак умря в ръцете ми, изпълнен с презрение, а аз толкова много го обичах… — Цефиза тежко въздъхна. — Така се обича само веднъж в живота!

— Нека съдбата реши, какво да стане с нас — каза Гърбавото замислено.

Краткото мълчание бе нарушено от Цефиза.

— До сега, мила сестрице, не си ми казвала, защо все пак напусна дома на госпожица Кардовил?

— Тази тайна е едничката, която ще отнеса заедно с мен в гроба — тихо промълви Гърбавото.

В този момент тя с горчивина си мислеше, че наближава часът, в който щеше завинаги да изчезне срамът, който я бе преследвал през последните няколко дни: да се изправи лице в лице с Агрикол, който бе разбрал за нещастната и жалка любов, която изпитваше към него…

Тук е мястото да споменем, че когато изчезна дневникът й, тя бе сигурна, че е попаднал в ръцете на ковача и макар, че бе сигурна в добрината и благородството на Агрикол — не можеше да се примири с мисълта, че е научил за нейната, макар и съвсем чиста, любов. И сега, когато заедно с Цефиза бяха изпаднали в безизходно положение, тя не можеше да си представи, че ще потърси помощ от Агрикол.

Ако не бе в това окаяно състояние и под влияние на думите, изричани от Цефиза, Гърбавото вероятно би погледнало другояче на това положение. Но всичко, което се стовари върху него; сиромашията и гладът, умората от тежките житейски ситуации, мисълта за близката смърт — всичко това бе повече, отколкото можеше да понесе. Дори нещо повече, Гърбавото започна да вижда избавление в лицето на смъртта.

Цефиза бе учудена от дългото мълчание на Гърбавото и затова попита:

— Сестрице, какво толкова се замисли?

Гърбавото се сви и потрепери.

— Мисля за причините, които ме принудиха така ненадейно да напусна домът на госпожица Кардовил и да се превърна в нейните очи в едно неблагодарно същество. Нищожната ми преданост към нея едва ли й е била от полза, но в този час аз се моля за нея, да бъде честита… Последните ми мисли са отправени към нея, милата и благородната… Обичах я и продължавам да я обичам с цялото си сърце.

След тези думи Гърбавото събра дланите си, като за молитва.

— Да, ти сподели своята горест и своята почит към великодушната си покровителка. В последните минути на своя живот…

— Наистина краят наближава. След миг всичко ще свърши. Но виж, колко чудно все пак, че ние говорим така спокойно за нещо, от което всички треперят и се боят…

— Ние сме спокойни, защото сме решени.

— Напълно решени ли, Цефизо? — попита Гърбавото и погледна сестра си проницателно.

— Да, аз съм напълно решена, дано и ти мислиш като мен!

— Бъди спокойна. Аз отлагах ден след ден смъртния час — отговори Гърбавото, — защото исках да ти дам време да размислиш, колкото до мене…

Гърбавото не завърши изречението, но жестът, който направи бе по-красноречив от думите.

— Тогава нека се прегърнем и дано смелостта не ни напусне — изрече на един дъх Цефиза.

Гърбавото се изправи и се хвърли в прегръдките на сестра си. Двете дълго време останаха в това положение. В стаята се възцари дълбоката тишина, прекъсвана от време на време от плача на двете девойки.