Йожен Сю - Скитникът евреин

— Нали ви казах… аз,… ще живея!

— И бяхте прав! — извика докторът и прихвана едната ръка на болния за да премери пулса. — Да, всичко си идва на мястото. Реакцията на вашия организъм е прекъсната и болестта премахната.

Вече догаряха последните памучни фитили. Помощниците отдръпнаха триножниците и от двете страни на Родиновите гърди зейнаха грозни рани. На места кожата бе изгоряла така, че се виждаше живо месо.

Родин наведе поглед върху раните си. След като ги разгледа внимателно, на лицето му се появи странна усмивка. Без да се измества, той насочи костеливия си пръст с почернял нокът и занарежда:

— Отче д’Егрини, вижте моля, какво предзнаменование: един Ренепон, двама Ренепон, трима Ренепон… четирима Ренепон — прекъсна за миг, но побърза да прибави: — А къде е петият Ренепон? Ах да, тази рана е двойна, като близнак… 35

Последва зловещ смях, който огласи цялата стая.

Отец д’Егрини, кардиналът и д-р Баление разбраха значението на тези тайнствени и страшни думи, които Родин допълни с глас на пророк:

— Да, както казах, този безбожнически род ще се превърне в прах, както месата по тялото ми се превърнаха в пепел! И това ще стане, защото аз поисках да живея — и живея!

Изминаха два дни от оздравяването на Родин. Може би читателят все още не е забравил сградата на улица „Clovis“, където преподобният отец държеше под наем една малка къщичка и където се намираше още и жилището на Филемон, в което живееше Роз-Помпон.

Часът е около три следобед. Ярко слънчево петно се промъква през кръглия отвор, изрязан на вратата на приземния дюкян, където живееше баба Арсен, сякаш да покаже силата на мрака в останалата част на избите.

Слънчевото петно осветява един зловещ предмет. Сред връзки дърва, непосредствено до голям куп въглища се вижда бедно легло, а на него, покрит с вехто платно се виждат изострените, вкочанени форми на труп.

Този труп е на баба Арсен. Холерата я е покосила още преди два дни, но не е погребана, защото труповете напоследък са толкова много, че няма време да бъдат заровени навреме.

Улицата е почти пуста. Тя е овладяна от гробна тишина, нарушавана от време на време от писъка на североизточния вятър и от странен тропот — тропотът на гладните плъхове.

Неочаквано долита и един нов шум, който кара изплашените животни бързо да се скрият по дупките.

Някой се мъчеше да изкърти вратата, през която се влизаше в дюкяна откъм алеята. Вратата бе здрава, но бравата не издържа и се строши, като пропусна вътре една жена. Тя постоя мълчаливо сред влажния и застоял въздух на избата няколко минути, докато очите й свикнат с тъмнината. След това внимателно се приближи до леглото и слънчевият лъч огря лицето й. Бе Вакханалната царица.

Откакто Жак бе умрял, лицето на Цефиза се бе променило. Бледността й бе станала ужасна, черните й коси стърчаха разрошени, краката й бяха боси, а тялото й се покриваше едва-едва от някакви парцаливи дрехи. Като стигна до леглото Вакханалната царица хвърли подивял поглед върху бялото покривало, но изведнъж се дръпна назад и изпищя.

Пред очите й мъртвешкото платно се разшава и измести, но се оказа, че това е плъх, който побягна по края на леглото.

Малко успокоена, Цефиза бързо започна да събира някои вещи, сякаш се боеше да не бъде заварена в тази тъмна изба. Най-напред взе един панер и го напълни с въглища. След това затърси наоколо и като откри малък пръстен мангал едва не извика от радост.

— Още иска… още иска — промърмори тя на себе си и затърси отново.

Най-после намери една тенекиена кутия, в която имаше огниво и запалки. Тя постави всичко това в панера, който хвана с една ръка, а с другата взе мангала. Когато мина покрай тялото на злочестата търговка, Цефиза изрече с чудновата усмивка:

— Обирам ви, клета моя бабо Арсен, обирам ви… Но тази кражба, за жалост, не ще ми донесе никаква радост.

След това жената излезе от дюкяна, затвори вратата след себе си, колкото това беше възможно и тръгна през малкия двор, който разделяше избата от жилището на Родин.

С изключение на прозорците на Филемоновото жилище, на които Роз-Помпон толкова пъти бе чуруликала своя Беранже, другите прозорци на сградата бяха отворени. На първия и на втория етаж имаше мъртви, които, както и много други очакваха кола, с която да бъдат извозени към гробищата.

Вакханалната царица започна да се изкачва по стълбите, които водеха в стаите, едновремешно притежание на Родин. Като стигна най-горното стъпало, тя започна да преодолява едни почти изгнили стълби, на които за парапет служеше едно старо въже и най-сетне стигна до олющената врата на една висока стая.