Йожен Сю - Скитникът евреин

Тази къща бе така порутена, че на много места покривът течеше и в споменатата стая винаги бе студено и влажно. Тя се осветяваше оскъдно от малко прозорче, а цялата покъщнина се състоеше от постлан до стената изтърбушен сламеник, от който стърчаха сламки и малък фаянсов съд за вода, чийто отвор бе счупен.

Гърбавото, облечено в дрипи, беше седнало на края на сламеника, подпряло лакти на коленете си и покрило с длани измършавялото си лице. Когато Цефиза влезе, Агриколовата сестра повдигна глава и се видяха очите й, хлътнали и зачервени от плач.

— Сестрице, нося всичко, от което имаме нужда — изрече Цефиза с тих, кротък глас. — В този панер се намира спасението от нашето тегло.

Тя показваше на Гърбавото донесените предмети, като ги подреждаше внимателно на пода.

— Крадох за първи път в живота си. Откраднах, но от това не ме е срам, но ме е страх… Наистина не съм родена за кражба или за нещо още по-лошо… Непонятно нещо… — завърши тя, като се засмя странно и подигравателно.

След кратко мълчание Гърбавото се обърна към сестра си с жаловит и нежен глас:

— Цефиза… мила моя Цефиза, нима искаш да умреш?

— И още трябва да се двоумя ли? — отвърна със строг глас Цефиза. — Хайде, сестрице, да прегледаме още веднъж моята сметка: дори да можех да забравя срама и презрението, които ми показа Жак преди да умре, какво ми остава да правя? Има само два възможни пътя: първият е да стана отново честна и да работя. Но ти сама знаеш, че въпреки честното ми намерение, невинаги ще имам работа, както е от няколко дни насам. А когато все пак имам такава, ще получавам по четири-пет франка на седмица. Знам отлично, че това означава да умирам постепенно от лишенията… Затова предпочитам да умра изведнъж. Другият път, по който мога да вървя, за да живея, е да продължа нечестния занаят, който вече опитах веднъж, но не желая да повтарям. Та той надвишава силите ми… Наистина, сестро, може ли да бъде съмнителен изборът между ужасната сиромашия, безчестието и смъртта? Отговори ми.

Преди, обаче, да изчака думите на Гърбавото тя продължи:

— От друга страна, какво толкова има да обсъждаме? Никой в този свят не може да ми попречи да умра, а на нас, мила сестрице, какво друго ни остава, освен да почакаме няколко дена, за да ни умори холерата и да ни спести самоубийството. За да ти угодя, аз се съгласих: холерата дойде и покоси всички в къщата, а нас остави… Както сама виждаш, по-добре е човек сам да си върши работата — завърши тя и иронично се усмихна.

След това отново заговори:

— Освен това, драга моя сестро, и ти като мен желаеш животът ти да свърши…

— Истина е това, Цефизо — отговори с тъжен глас Гърбавото, — но бих желала това да стане когато съм сама, защото ще съм отговорна единствено за себе си. — След това прибави настръхнала: — Ако умра заедно с теб, значи да се превърна в съучастница в твоята смърт.

Цефиза я погледна, след което я прекъсна с ироничен глас, в който се усещаше дълбоката горчивина на обречен човек:

— Значи ти предпочиташ да умрем отделно една от друга? Това ми изглежда доста забавно…

— Не, не… не желая да умирам самичка… — ужасена изстена Гърбавото.

Цефиза сякаш се трогна от този вопъл, защото побърза да успокои сестра си:

— Все пак, сърце не ми дава да си помисля, че и ти като мен си готова да умреш…

— И сега мислиш само за себе си — с тъжна усмивка изрече Гърбавото, — защото какви причини мога да имам аз, за да желая повече от теб да живея? Нима след моята смърт ще остане някаква празнина?

Цефиза не й позволи да продължи.

— Ти, сестрице, поне си злочеста мъченица, а известно е, че свещи се палят именно за мъчениците. Защо тогава искаш да умреш като мен? Та аз винаги съм била ленива, безгрижна и дори толкова виновна, колкото ти си била трудолюбива, предана и страдаща. Това е цялата истина. Ти, ангелът, искаш да умреш заедно с мен, отчаяната, с тази, която е допуснала унижението да я съсипе…

Тя наведе поглед, сякаш не смееше да погледне сестра си.

— Колко странен е животът — поде Гърбавото замислено, — двете тръгнахме от една точка, но избрахме различни пътища, които в крайна сметка ни доведоха до един и същи край… Ти, която само допреди няколко дена бе тъй красива и жизнерадостна, която се радваше на живота, сега си в окаяното положение, в което се намирам аз, тъжното и грозно същество… Аз изпълних това, което бе мой дълг — Агрикол повече няма нужда от мен, защото вече е женен… Обича и е обичан, което според мен е истинското щастие. Госпожица Кардовил също няма повече нужда от мен, защото е богата, красива, млада. Дадох и от мен всичко, което можах… Хората, които бяха добри с мен вече нямат нужда от помощта ми. Те са доволни от положението, в което се намират и затова едва ли ще забележат моята липса. Искам да си почина, толкова съм уморена…