Йожен Сю - Скитникът евреин

Гърбавото замълча, но след това рязко се обърна към сестра си:

— Вярваш ли, че Агрикол ще жали за мен?

— Ти какво, все още ли се съмняваш? — отвърна Цефиза на девойката.

— Имаш право — тихо промълви Гърбавото, — не биваше да се усъмнявам, но само ако знаеше… ако…

— Какво, сестрице, ако знаех?

— Нищо, нищо…

След кратко мълчание добави:

— Все пак умирам с мисълта, че от мен никой не ще се нуждае, най-вече Агрикол. Той се ожени за младо и хубаво момиче, обичат се… Искрено вярвам, че тя ще го направи щастлив.

Гласът на Гърбавото бе толкова отслабнал, че едва се чуваше. Въпреки това тя намери сили да се раздвижи и да продължи да говори.

— Моля те, сестрице, прегърни ме силно. Усещам страх да ме обзема цялата, предметите се завъртат пред очите ми и вече са синьо-черни…

Злочестата девойка успя да се повдигне и скри лице в обятията на сестра си, която я обгърна с изнемощелите си ръце.

— Трябва да бъдем по-смели! — изрече уморено Цефиза.

Тя въздъхна и в тази въздишка се прокрадваше завист и тревога.

— Защо сестра ми си отива по-бързо? Аз все още не усещам някакви болки… Ако знаех, че така ще стане, щях да се надвеся над мангала, но… и сега не е късно да сторя това…

Тя понечи да се надигне, но Гърбавото я задържа със сетни сили.

— Моля те, не ме оставяй сега…

Димът постепенно изпълваше цялата стаичка. Вътре бе станало още по-тъмно и само червените отблясъци от горящите въглища огряваха двете прегърбени фигури на сламеника. Изведнъж Гърбавото започна да трепери и едва прошепна:

— Агрикол… госпожице Кардовил, сбогом… сбогом.

След това тя изрече още нещо, но думите вече не се чуваха. Конвулсиите и треперенето престанаха, а ръцете й, с които прегръщаше сестра си, се отпуснаха безпомощно на сламеника.

— Сестрице! — уплашено извика Цефиза и внимателно повдигна главата на Гърбавото. — Нима вече това е краят? А аз?…

Кроткото лице на Гърбавото вече не бе така бледо, полупритворените очи гаснеха бавно. Нежна усмивка огря устните й, дишането й се усещаше едва-едва.

— Ти не бива да умираш преди мен! — разплака се Цефиза и обсипа страните на Гърбавото с целувки. — Почакай ме, сестрице, почакай…

Гърбавото не отговори, само главата й полека клюмна и се опря в сламеника.

— Кълна ти се, не съм виновна, че смъртта не ни взима едновременно! — извика отчаяно Цефиза, коленичила пред постелята, където Гърбавото лежеше неподвижна.

Неочаквано по стълбите се чуха стъпки и гласове. Цефиза, която все още не бе много замаяна, изправи глава и се ослуша. Шумът приближаваше вратата и накрая се чу възклицание:

— Боже мой, каква е тази миризма на изгорели въглища?

В същия момент вратата се затресе, а друг глас извика:

— Отворете, чувате ли, отворете!

— Ще влязат и ще ме спасят, а сестра ми вече е мъртва! Не, не бива…

Това бе последното, което си помисли Цефиза. След това се изправи рязко, дотича до прозореца, отвори го с разтреперани ръце и без да се колебае се хвърли от третия етаж.

В същия момент Агрикол и Адриана Кардовил се появиха на прага на стаята.

Въпреки лютивия дим младата госпожица се втурна вътре, и като видя мангала възкликна:

— Милото момиче, та то се е самоубило!

— Да, тя скочи през прозореца! — извика Агрикол, който при влизането бе видял политането на тялото на Цефиза. — Това е ужасно!

Младият мъж се спря в средата на стаята и закри лицето си с длани, потресен от преживяното.

Но Адриана, която въпреки мрака бе успяла да види Гърбавото на сламеника, не разбра причините за възклицанието на Агрикол.

— Не… ето я.

Тя посочи на ковача крехкото телце на Гърбавото. След това коленичи и повдигна ръката на девойката, за да усети пулса й.

— Но тя е още жива! Сърцето й бие… Веднага трябва да извикаме помощ. Бързо, бързо!

— Да, нужна е помощ не само за нея, но и за другата — извика Агрикол, който вече се бе ориентирал в обстановката и бързо заслиза по стъпалата.

Госпожица Кардовил остана, коленичила до тялото на Гърбавото.

След като се озова в тази страшна и неочаквана обстановка, госпожица Кардовил сякаш се промени изведнъж. Бледото и отслабнало доскоро лице се зачерви, следствие голямото вълнение. Бузите й отново добиха предишния нежно-мъхест розов цвят. В желанието си час по-скоро да помогне на Гърбавото, Адриана бе захвърлила настрани шапката си и русите й, копринени коси се бяха разпилели пред лицето й.