— Не съм чул тези думи с ушите си, но ако е истина… — възнегодува младия свещеник — тогава… — но явно се подвоуми и хвърли поглед върху двамата си мълчаливи и безстрастни приятели, след което добави: — В такъв случай, горко на душата му. Но аз съм сигурен, че това е клевета.
— И аз го съобщавам като клевета — отговори другият свещеник и се спогледа с първия.
След този разговор, настъпи дълбока тишина. Калугерите бяха изминали една дълга алея, която свършваше край някакъв храсталак. В средата му имаше голяма, кръгла каменна маса. Един мъж, облечен също в калугерски дрехи, седеше на колене върху нея. На гърба и на гърдите му висяха два големи надписа. На единия бе написан с големи букви думата „Непокорен“, а на другия „Сладострастен“.
Преподобният отец, който изтърпяваше според правилника това глупаво и унизително ученическо наказание по време на разходката, беше мъж на четиридесет години, с херкулесова фигура, с врат като на бик, с черна и къдрава коса и с доста смугло лице. Според обичая, макар и да държеше очите си непрекъснато сведени към земята, по честото сбиране на големите му гъсти вежди, лесно се разбираше, че вътрешните му преживявания изобщо не отговарят на престореното му покорство, особено като забеляза, че към него се приближават преподобните отци. Когато минаха покрай него, тримата преподобни отци едновременно вдигнаха очи към небето, сякаш искаха прошка за обидата, която е нанесъл на бога един от техните събратя. След това хвърлиха втори пронизващ поглед към надписите, а после отново едновременно въздъхнаха негодуващо, и продължиха разходката си без никакво отклонение.
Между преподобните отци, които се разхождаха наоколо, се срещаха и миряни. Ето защо преподобните отци имаха друга къща наблизо, която бе отделена само с жив плет. В определени случаи тук идваха много набожни хора, за да живеят и се хранят и да се отдават, както се казва на техния език, на размисъл. Това беше много хубаво. По този начин те съчетаваха богатата храна с молитвата и удобното жилище с проповедите. В тази къща телесната и духовната храна бе еднакво съблазнителна и добре подбрана. Тук се хранеха и душата и тялото срещу определено заплащане. Човек можеше да похапне и блажно в петъчен ден, без да го гризе съвестта, защото имаше разрешение от Рим, записано върху сметката за плащане, която се даваше всекиму след кафето и ракията.
Благодарение на голямото финансово умение и несъмнената опитност на преподобните отци, те имаха много посетители. И как да не бъдат много! Блажните ястия бяха много добре сготвени, пътят към рая беше лесен, морската риба бе прясна, мъчителният път на спасението бе изчистен от тръни и добре застлан с пясък, плодовете бяха обилни, наказанията леки. Няма да се спираме на превъзходните наденици от Италия и индулгенциите от Светия отец, които идваха направо от Рим от първа ръка, защото нито една гостилница не можеше да се мери с ястията на преподобните отци. Това спокойно уединение и блажната богата трапеза, много приличаха на небесните. За богати и набожни, страхливи и изнежени хора, които от една страна ужасно се страхуваха от рогата на дявола, а от друга не можеха да се откажат от множеството приятни малки грехове, услужливо ръководене и разтегливата нравственост на преподобните отци бяха неоценими.
И наистина, как да не бъде крайно признателен един развратен самовлюбен и малодушен старец към тези свещеници, които му осигуряваха спасение от вилите на Велзевул и му обещаваха вечно блаженство, без да искат от него да се откаже поне от един от своите порочни вкусове, развратени навици или отвратителни себелюбиви чувства, които се бяха превърнали в неговата същност. И как иначе можеше да възнагради старецът тези великодушни и снизходителни изповедници, тези услужливи духовни водачи! Това чисто и просто в бъдеще се заплаща с подаряване на движими и недвижими имоти, с лъстящи жълтици и то в ущърб на преките наследници, които много често са бедни, честни и трудолюбиви хора и които преподобните отци набожно ограбват.
Като видя миряните в градината на къщата, един от старите калугери, за които вече говорихме, явно за да прекъсне доста отегчителното мълчание, каза на младия свещеник с мрачното фанатично лице:
— Предпоследният гост, когото доведоха ранен, сигурно ще продължи да бъде все така необщителен, защото не го виждам с другите гости.
— Може би — отговори другият калугер. — Той предпочита да се разхожда самичък в градината на новата сграда.
Читать дальше