— Той не смее да убие отровителя! — крещеше един.
— Той е страхливец!
— Бои се!
— Отстъпва назад!
Щом чу виковете каменоделецът хукна към вратата, отвори я, посочи тялото на отец д’Егрини и изкрещя:
— Ако тук има по-смели от мен, нека дойдат и го убият. Нека станат палачи. Аз ще наблюдавам.
Това предложение прекрати ропота. Отново се възцари дълбоко мълчание. Разярените допреди малко лица сега станаха замислени засрамени и дори поуплашени. Заблудената тълпа сякаш започна да разбира свирепото малодушие на престъплението, което искаше да извърши. Никой не смееше да отиде сам и да нанесе удар върху умиращия човек. Внезапно отец д’Егрини изхриптя, главата и едната му ръка се повдигнаха нагоре, после отново паднаха, сякаш бе мъртъв. Гавриил изпищя, коленичи пред отец д’Егрини и каза:
— Боже мой, издъхна!
Тълпата, която реагираше с еднакво настървение както на злото така и на доброто, странно се разшава. От сърцераздирателния вик на Гавриил, хората, които само допреди миг, искаха смъртта на този човек, сега почувствуваха съжаление към него. Думата „Издъхна“ обходи множеството. В този момент Гавриил повдигна натежалата глава на отец д’Егрини и се опита да напипа пулса му.
— Отче — каза каменоделецът и се наведе към Гавриил — наистина ли няма никаква надежда?
Всички със свито сърце и сред гробна тишина зачакаха отговора на Гавриил.
— Слава богу! — извика Гавриил. — Сърцето му бие.
— Сърцето му бие! — повтори каменоделецът и се обърна към тълпата, за да й съобщи добрата новина.
— Има надежда. Ще успеем да го спасим — добави Гавриил.
— Значи ще го спасят… — тихо зашепна тълпата.
— Бързо! Помогнете ми, братко — каза Гавриил на каменоделеца, — да го пренесем в близката къща, където ще му окажем първа помощ.
Каменоделецът го послуша с готовност. Тогава мисионерът повдигна отец д’Егрини, а помощникът хвана почти бездиханното тяло за краката. Изнесоха тялото. Когато тълпата видя, че каменоделецът помага на младия свещеник да спаси човека, когото преди малко преследваше и искаше да убие, почувствува прилив на милосърдие. Тези хора, повлияни от проницателните думи и примера на Гавриил, почувствуваха, че сърцата им омекват и забързаха да предлагат услугите си.
— Преподобни отче, според мен по-добре ще бъде да сложите болния на кресло и така да го пренесете — каза Цибул.
— Може би да отида да донеса от болницата носилка? — предложи друг.
— Ваше Преподобие, нека аз го нося вместо вас…
— Не се мъчете — каза един як мъж като с почит приближи до свещеника. — Сам ще го занеса.
— Ваше Преподобие, дали да не извикам карета? — попита едно мръсно момче.
— Право си, момче, бързо тичай за карета!
— Но преди това попитай Негово преподобие дали ще ти разреши да отидеш за карета — каза Цибул и възпря момчето.
— Права е Цибул — каза един от присъствуващите сега сме в църквата, а тук той се разпорежда, защото е у дома си.
— Да, да! Но бързай, синко — каза Гавриил на момчето.
И докато момчето си пробиваше път през тълпата, един глас извика:
— Имам шишенце с ракия, може ли да му помогне?
— Разбира се! — отговори Гавриил. — Дайте го тук. Ще му натъркаме слепоочията и ще му дадем да помирише.
— Подайте шишето! — извика Цибул. — И никой да не се докосва до него.
Дадоха предпазливо шишето от ръка на ръка и то достигна невредимо до Гавриил. Докато пристигна каретата, отец д’Егрини бе настанен в едно кресло, с помощта на няколко доброволци. Мисионерът му даде да помирише ракията. За няколко секунди спиртът помогна на йезуита. Той се размърда и дълбока въздишка се изтръгна от гърдите му.
— Измъкна се! Ще живее! — извика радостно Гавриил. — Ще живее, братя!
— Слава Богу! Слава Богу — чуха се гласове от тълпата.
— Да, слава Богу, братя — поде Гавриил — защото вместо да ви измъчва съвестта, че сте извършили убийство, с благодарност ще си спомняте, че сте направили едно милостиво и справедливо дело. Нека сега благодарим на Бога, че превърна сляпата ви ярост в състрадание. Нека го призовем и го помолим, нито вие, нито вашите възлюбени, да изпаднат някога в такава опасност, от каквато току-що се измъкна този нещастник. О, братя! — добави Гавриил, сочейки към кръста. — Никога не бива да забравяме, че онзи, който е умрял на този кръст, за да защити угнетените като нас, сиромашки деца от народа, е казал тези нежни думи „Да се обичаме един друг“. Никога не бива да забравяме тези думи. Да се обичаме, братя мои! Да си помагаме! И тогава ние, бедните, ще станем по-добри, по-щастливи и по-справедливи. Да се обичаме, да се обичаме, братя! А сега нека коленичим пред Христос, който е бог на всички угнетени, слаби и измъчени на този свят. — Като каза това Гавриил коленичи, всички го последваха, защото убедителните му думи имаха огромна сила.
Читать дальше