Йожен Сю - Скитникът евреин

В същото време се случи още нещо. Както казахме, много преди да нахлуе в църквата тълпата на каменоделеца, оттам избягаха няколко души. Двама от тях се бяха скрили около органа и присъствуваха невидимо на всичко, което се случи. Единият беше младеж, който поддържаше органа и беше много добър музикант. Дълбоко трогнат от ненадейния обрат на това приключение и почувствувал в себе си прилив на вдъхновение, като видя коленичилия по примера на Гавриил народ, младежът не можа да се сдържи и седна пред клавишите. Тогава сякаш Съборната църква изтръгна от сърцевината си дълбока въздишка и божествен глас. След това се разнесе приятната миризма на тамяна и се заиздига към сводовете. Мелодията се издигаше към небесата, като възхвала на признателността и любовта. Отначало тя беше толкова тиха, че коленичилото множество не се изненада от звуците й, но постепенно омайната хармония го облада и сухите, освирепели допреди малко очи, се насълзиха, а много закоравели сърца си припомниха думите, които изрече Гавриил — „Да се обичаме един друг“.

Точно в този момент отец д’Егрини окончателно се свести и отвори очи. Стори му се, че сънува. Той бе припаднал пред една разярена тълпа, която с псувни и хули на уста го преследваше с викове до светия храм, а сега, на бледата светлина на кандилото, видя същите хора, коленичили, мълчаливи, трогнати, замислени и смирено навели чела пред величието на това свещено място.

След няколко минути Гавриил, понесен на ръце от тълпата, се качи в каретата, където бе настанен и отец д’Егрини, който постепенно бе дошъл на себе си. По заповед на йезуита тази карета спря пред вратата на една къща на улица „Вожирар“. Той успя сам да влезе вътре, където Гавриил не попадна, но където ние ще отведем нашия читател.

По онова време, на края на улица „Вожирар“ се издигаше една много висока стена, която по цялата си дължина имаше само една малка вратичка с прозорче с решетка. През нея се влизаше в един двор, обграден от всички страни с решетки. След това се минаваше в голяма и хубава градина, а в края й се издигаше двуетажна сграда, построена без излишно великолепие, но красива и подсказваща за охолния живот, който се води в нея.

Не бяха минали много дни, откакто Гавриил смело спаси отец д’Егрини от народния гняв. Трима калугери, облечени в черни раса с бели нагръдници и четвъртити шапки, бавно се разхождаха из градината. Най-младият от тях беше на около тридесет години, с бледо и слабо лице, което показваше аскетичния му начин на живот. Другите двама, на по петдесет-шестдесет години, имаха набожен, но лукав израз. Червендалестите им пухкави лица лъщяха на слънцето, а провисналите им гуши достигаха до нагръдниците от хубав батистов плат. Според правилата на тяхното общество, а те бяха от Исусовото общество, което им забранява да се разхождат по двама, тези трима калугери не се разделяха нито за миг.

— Много ме е страх — казваше единият от тях, продължавайки някакъв започнат разговор за отсъствуващо лице. — Много ме е страх да не би постоянното вълнение на негово преподобие, откакто се е разболял от холера, да не изтощи силите му и да задълбочи опасната болест, която ни кара да се боим за живота му.

— Казват, че никога не са виждали у друг болен такава тревога.

— И на мен ми е много мъчно — каза младият свещеник — да мисля, че негово преподобие отец Родин, е станал жертва на съблазън, като се отказал завчера упорито да се изповяда публично, когато състоянието му е било толкова отчайващо, че решили, че вече е време да се причести.

— Негово преподобие казал, че не е толкова зле, колкото мислят — рече един от свещениците — и че ще вземе последното причастие, когато почувствува, че ще има нужда от това.

— Вярно е, че от три дни насам, откакто са го довели тук, животът му е едно продължително и болезнено умиране, но въпреки това живее.

— През първите три дни аз се грижих за него заедно с ученика на доктор Баление господин Русьоле — поде младият свещеник. — Той изобщо не идваше на себе си и когато бог му позволяваше да се посвести за малко, страшно хулеше съдбата, която го прикова към леглото.

— Някои казват — продължи другият свещеник, — че отец Родин отговорил на негово високопреосвещенство кардинал Малипиери, който бе дошъл да го накара да приключи достойно живота си, както подобава на един син на Лойола, нашият свят основател, (при тези думи и тримата йезуити се поклониха едновременно, сякаш бяха задвижени от една и съща пружина) „Няма нужда от публична изповед. Искам да живея. И ще живея“.