Йожен Сю - Скитникът евреин

— Откакто живее тук, не ми се вярва да е слизал в малката градина. Отец д’Егрини, който общува с него, напоследък се оплаква от мрачното равнодушие на госта, когото дори не сме виждали в църквата — добави строго младият свещеник.

— Може би не е в състояние да ходи — отговори един от преподобните отци.

— Разбира се — отвърна другият. — Чух доктор Валение да казва, че разходките могат много да му помогнат да оздравее, но той упорито отказва да излезе от стаята си.

— Както и да е, но би могъл да дойде поне в църквата — каза младият свещеник строго. След това млъкна, продължи да крачи до останалите двама, но те не прекъснаха разговора си.

— Не знаете ли как се казва новодошлият?

— От петнадесет дни насам не съм чул да го наричат другояче освен „господинът от стаята“.

— Един от нашите слуги, който го обслужва и който го нарича по същия начин, казва че е много кротък човек и че някаква дълбока скръб измъчва сърцето му. Почти никога не разговарял, а често прекарвал по цели часове в размисъл, хванал челото си с две ръце. Но като че ли се чувствува добре в къщата. Само гдето предпочита здрача пред светлината. Има и още нещо странно. Става му зле от блясъка на огъня, защото макар че мартенските дни бяха студени, той не позволяваше да запалят камината в стаята.

— Може би е луд?

— Напротив! Слугата каза, че господинът от стаята е много умен човек, но явно блясъкът на огъня му припомня някакво нещастие.

— Вероятно отец д’Егрини знае най-добре всичко за този господин, защото почти всеки ден разговаря с него.

— Отец д’Егрини от три дни е прекъснал всякакви разговори и не е напускал стаята си, откакто го доведоха онази вечер с каретата. Казват, че е тежко болен.

— Имате право. Но аз повтарям думите на нашия любезен брат — поде и другият и посочи с очи младия свещеник, който крачеше с наведен към земята поглед. — Странно, че този болен човек не се е явил все още в църквата. Другите наши гости идват твърде често да размишляват и да се молят там. Защо ли този господин от стаята не взима участие?

— В такъв случай защо е дошъл в нашата къща, а не другаде?

— Вероятно изповядва друга вяра и е дошъл тук, за да изучи нашата.

Тримата свещеници продължиха разходката си. Ако някой чуеше този безсмислен детински разговор, който се отнасяше за други лица, важни за нашата история, щеше да си помисли, че тримата преподобни отци са съвсем прости хора, ала в такъв случай би се излъгал жестоко. Всеки според ролята, която му бе отредена в набожната тройка, имаше огромно значение и за да изпълни задачата си трябваше да приложи своя смел и опитен, упорит и хитър, уклончив и присторен ум — нещо свойствено за повечето членове на Обществото. Но благодарение на задълженията си да се предават един друг, благодарение на омразното недоверие, което произтичаше от това предателство и сред което те непрекъснато живееха, свещениците винаги водеха празни разговори, от които нямаше какво да се предаде и запазваха всички средства и цялата сила на ума си, за да изпълнят пасивно волята на началниците си, като по този начин показваха безусловното и сляпо послушание, намирайки най-изобретателната и сатанинска форма.

Ето защо трудно могат да се пресметнат богатите наследства, огромните дарове, които двамата преподобни отци с такова добродушие на разцъфналите си лица бяха изсипали във винаги отворената, винаги зинала и винаги алчна паст на Обществото, използувайки влиянието си върху слабите, болните и умиращите, като ту ги прелъстяваха, ту лукавствуваха, ту хитруваха и обещаваха най-добрите места в рая или пък клеветничеха и заплашваха.

Най-младият от тримата преподобни отци беше образец на отшелник, който Обществото често посочваше като пример щом трябваше да се убедят простите хора, че никой не живее тъй строго и въздържано, както синовете на Лойола и че благодарение на този живот те изглеждат така — нещо, което отците с огромните търбуси и напращели бузи, трудно биха могли да проповядват. С една дума, всички те приличаха на трупа от стари комедианти, в която доколкото бе възможно всеки трябваше да играе роля според естествените си възможности.

Разговаряйки, преподобните отци достигнаха до една сграда, долепена до централното жилище, която представляваше нещо като магазин. Там се влизаше през особена врата, прикрита от доста висока стена, така че не се виждаше. През един отворен прозорец с решетка се чуваше подрънкване от непрекъснатото броене на пари. Монетите ту дрънчаха, сякаш ги изсипват в торба, ту потракваха, сякаш ги подреждат на куп. В тази сграда се намираше търговската каса, където изплащаха стойността на иконите, броениците и други предмети, приготвени от Обществото за разпространение из Франция със съучастието на църквата и различни книги, почти всички глупави, безсрамни и безнравствени 33или пълни с лъжи, книги, достойни за осъждане, в които всичко хубаво, велико и славно от историята на нашата безсмъртна република е преиначено и осмяно с уличен език. А иконите, представящи съвременни чудеса, имаха толкова безсрамни надписи, че дори и най-смешните закачки на уличните комедианти не можеха да се сравнят с тях.